Сцената на живота

Дата: 
петък, 5 April, 2019
Категория: 

Сцената на живота

В стъпките се ровят бедните,
в устрема се целят умните,
във вечността остават великите.

В сърцето на въображаемото свое аз
идват мисли неподправени,
не искам да ги спра, те са моята опора, моето съзерцание.
През дните на моя преход към възрастта се спирам на моите чувства, на моето верую за живота,
осланям се на брега на морето, което ме учи да бъда силна,
осланям се на думите оставени от моите родители
да бъда себе си и никога да не посягам на чуждото,
осланям се на моите учители,
които вдъхнаха в мен желанието да полетя,
осланям се на своите деца,
които ме учат да съм си аз,
да не се самосъжалявам,
осланям се на своите внуци,
които са до мен и ми казват
„бабо“ без да поглеждат назад,
в миналото ми.
Какво толкова искам да кажа ли?
Не, не ме разбирайте грешно,
всичко, което имам е в мен
то е мое, достигнато с оная примиримост,
която човек събира с години
и все се пита,
докога,
дали има още време,
дали си заслужава,
дали някой ще прочете, това,
което съм научила и
което искам да им посветя.
До сетния си дъх ще казвам
„Може би“, съмнението
ще ме преследва
като копитото на дявола,
който понякога вселява се,
за да различиш злото от доброто.
Какво всъщност искам да кажа?
В един живот желаните и нежеланите неща
се случват, понякога и без да сме ги молили,
когато си примерен, тогава си добър,
не пречиш на никого, не те обвиняват за нищо,
когато изливаш истината за света около себе си,
тогава си лош,
защото обиждаш някого, навлизаш в неговата територия,
когато си ни лош, ни добър
тогава си ленив, оставяш всичко да върви
и ти се струва сиво, изпадаш сякаш в депресия.
Но както и да е
живота си върви,
поетите ще кажат
„в коловоза на ежедневието“,
от части са прави,
нали те говорят със звездите
и знаят повече от нас,
от простосмъртните.
И така,
в един прекрасен ден се раждам аз и нищо не очаквам,
защото не съм посветена в нищо, освен да дишам
И да искам да пия до насита от млякото
на майчината гръд,
какво от туй, че тя девет месеца ме е пазила
от кошмарите си, от бъдещето неизвестно
и стигаме до онзи миг на първите думи,
на първите стъпки,
на всичко първо, което
в живота настъпва след като
отново на земята си се появил.
Минават годините
и пубертета,
и пак си някак объркан,
не можеш да разбереш,
защо деня е ден,
нощта те скрива под юргана, топли.
Когато първата целувка
поразява тялото ти, чувствата ти
тогава си казваш
„то имало и нещо друго“,
тогава разбираш за топлотата под завивките,
тогава разбираш от части за смисъла на слънцето и на звездите,
парадокс, ще кажете нали,
но от тогава започваш да мислиш за другите,
не само за себе си,
но и за близките,
за това как те, те приемат.
Оглеждаш се все по-често в огледалото и търсиш
отговорите от него,
а всъщност задаваш въпроси към себе си.
Отлитат и първите мигове на детската игра,
ти вече си друга
ти си се целувала
с най-красивия човек,
когото си срещнала,
освен разбира се твоите родители,
братя и сестра, до тогава,
все пак някакъв опит съзираш,
оценяш, благославяш, че ги има
едва тогава,
когато излязла си от черупката
и можеш да сравняваш,
нали си се докоснала до друг свят,
който чрез целувката ти е предал
друг живот, друг опит, друго виждане за реалността.
После студентските години,
оцеляването за пред света, за зрящите уж
те по-далновидни са, така поне знаем от предците си.
Тръгни насам, върви натам,
учиш, осланяш се на опита, на науката доказана,
вървиш по незнайни пътища
и един ден разбираш, че
май предците са прави, друго е,
когато все пак чул си от другите хора
нещо, което не си знаел,
вече си по реката, по-зрял, по-образован,
по-виждащ, може би така трябва да е.
Когато се окажеш в друга среда, от която зависиш,
като тази на работното си място,
тогава разбираш колко нещо не знаеш,
колко различни светове ще посетиш, човешки
и се питаш
„Какво е това, та други неща ми казваха моите родители,
преподавателите в училище, а после и в университета“.
Тогава разбираш, че си излязъл на сцената,
не онази, на която героиня от Шекспир играех
като ученичка на сцената на театъра, научена от своя учител
и приятел, актьор от бургаския театър.
И започвам да прилагам наученото от него от етюдите
които така ме завладяваха,
че често пред своите родители упражнявах ги,
за да съм по-добра в сбирките на поредната среща в школата.
Тръгни насам, върви натам,
но вече съм подплатена от актьорската си игра, макар и ученическа.
Сега виждам нещата от друг ъгъл си казвам,
ще се науча и продължавам,
срещам все нови и нови хора,
в калта попадам,
в езеро се къпя,
в чуждите води не е лесно да изплуваш,
те са различни,
някои са бистри,
други в тинята плуват
и тогава на помощ идват философските разсъждения
на Платон разбира се, на Аристотел,
нали философия съм учила, бях добра,
така казваше моя преподавател някога,
даваше ме за пример.
Помощта все от някъде идва,
когато си готов да я приемеш,
когато не си високомерен,
когато не мислиш, че света е само за тебе създаден.
Оковите стягат те, те също урок са голям,
стига да ги спреш навреме,
иначе до живот си затворен
и премисляш и по цели нощи не спиш
за това, дали съм права,
кого съм наранила,
дали прекалена не е била осмиващата мен постъпка,
дали съм забравила да се извиня,
когато неволно или пък преднамерено
някого съм обидила?
И пак вървя
и лицемерие срещам, но прощавам
и предателство от близки хора,
но прощавам
вълк единак срещам
и ръка му подавам,
после, едва раната си излекувам от поредното ухапване жестоко,
добре че и добри лекари в нашта държава има
и за тялото и за сърцето наивно.
После децата растат, неотлъчно до мене са,
настинки, лекарства и други страшни неща,
по-страшни от това да си жив,
но благодариш за помощта
онази истинската, наречена божествена,
до която само ако паднеш оценяваш и не спираш
да благославяш, може би до сетния си дъх,
оставяш неин до края на живота си.
„Животът е объркана игра-
с годините се учиш да живееш“
бе написала дъщеря ми в едно свое стихотворение,
макар и още малка, още не навършила пълнолетие.
Каква истина само, дойде времето
от нея да се уча,
а за онзи пръстен в първите стихове на сина си,
боже каква философия,
децата ми по-мъдри са от мене си казвам
и започвам да се вслушвам в техните мисли и разсъждения,
и в повика на вятъра слушам,
и в птичите гласове се вслушвам,
но най-много започвам да усещам сърцето си
и то, то ми казва всичко,
боже, казвам си, наистина било вярно,
не знаех, че сърцето можело да говори,
изпитаните чувства колко прави са били,
все за сърцето се хващах,
когато с погледа си някой ме обгръщаше
или с куршум от хаосни патрони ме улучваше,
все то, подсказваше ми
как, кого да заобичам,
да не се преструвам,
да съм истинска,
да съм магьосница на собствената си съдба
дори когато повалена съм,
да се изправям и да продължа.
Така и не научих как да мамя
себе си,
с това гордея се,
защото знам единствения съдник е сърцето ми,
ако иска то ще ми прости,
но трябва да е чуло мойта истина.
До нея стигам и се питам
кое е вярно повече,
това да кажеш истината
или да я подминеш.
За да спасиш нещастника,
който ако знае какво го очаква
ще се самоунищожи
преди лек да е намерил
и тайно тебе ще въвлече
в пропастта,
защото си му казал това,
което не иска и да чуе
или може би трябва да сложим
каруцата преди коня, както казваше
моят татко на времето,
все уроци от живота,
когато си готова, казваше, яхни коня, силния,
когато, не си достатъчно подготвена
вози се в каруцата,
остави друг да ти показва пътя.
Така и направих,
аз обичах своя баща,
по-безстрашен, по-отговорен човек
не познавам,
от него още знам,
че в окопа, за да не замръзнат краката ти,
трябва да събуеш вечер ботушите,
на него, неговия баща беше му го казал
и двамата бяха минали през различни войни,
докато са можели пушка да държат,
но през всичките, в които
била е въвлечена в ония години
нашата малка държава,
за това помириша ли нещо
като насилие
или война някъде в някое кътче на
нашта планета,
страхувам се не от нещо друго,
а как децата сутрин там се събуждат.
Понякога не искам новините по телевизията
да слушам, мисля си,
ако не ги слушам
няма да има никъде жертви,
колко наивно нали,
не журналистите правят войните,
само са подстрекатели тайни,
ето още една наивност, може би...
Тогава идва още нещо в моето кътче,
за спомени от
пътуването в други страни.
Колко прекрасно е да си в Париж,
а в Рим или Мадрид,
да посетиш Лувъра, да съзерцаваш
картините в Прадо,
да си стоял на стола пред бюрото на
Сервантес в Алкала де Енарес
и други и други
какъв разкош за душата.
Често се питам с какво всичко туй
съм заслужила и още се питам,
а с какво съм заслужила онова
невероятното, което по света все още не съм видяла.
Успокоявам се с това, надявам се,
че в друго прераждане,
все пак ще бъда по-добра
и по-добре възнаградена,
може би ще бъда по-съвършена.
Бягам по сцената неуморно,
все нови роли от живота си уча,
а те стават все по-сложни,
с текстове трудни,
с нови актьори, млади, разумни
и бягат и скачат и се превъплъщават
и се опитват да те препънат,
макар че са още на първата крачка
и думите чакат от суфльора да излязат.
Това е сцената,
на която сме всички
и като една от трупата
на актьорите, неизвестни,
поредния поклон тайно поднасям
на живота,
който на мене, неизвестната актриса
сцена ми даде,
за да се покланям
не пред друг
а пред публиката
мой съдник и мой учител.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите