Когато съм изтегната върху жегата и слушам мравчени заседания под тила – не съм самотна.
Завръщам се от самотата. Вълците ме изпращат с вой, дори планината се свлича от моите плещи.
Треви както войска, изправени до реката – почетен караул на копача, който стрива жито с камъни.
Опалил Господ Земя и Небе – пещ за съдби и хляб насъщен. Мъж повдига снопи, сякаш дете, в купел сребърен да покръсти.
Очите ти жадно ме пият – единаци, кошута млада видели. Искат стръвно, алчно и вият. Мамя ги с китки тънки и бели.
Все някога ще дойда да отпия сили от Родопа планина. Сълза сред върховете й да скрия и чан да ме събуди в ранина.
Зачеркнали ме от самото раждане. Зачеркват ме в началото на всеки път.
Помниш ли онази светлоока дързост? Нахакано към теб вървеше, в шепа стиснала потребност от безусловност и от истинност.
Питаш ме, как съм – знам, че не искаш да знаеш, просто играта така се играе. Някакви думи. Поза и вятър, нелепа сцена в аматьорски театър.
Сърди се Господ цяла неделя. Сърди ли се, плака ли, той си знае, но се изля дъжд, дето от години не сме виждали. Кълбяха се оловни облаци. Влязоха в къщата и сякаш в душата ми изливаха оловото си...
