Морето днеска като стъклопис изглежда от зимна януарска тишина. Удавена е сетнята надежда в отблясъци от синя далнина.
Едва е съмнало, а птицата е тука, върху балкона чувам да гугука. Със този зов любима птица кани. Ръката ми с трохи ще ги нахрани.
Стои там, насред морето като обелиск, посветен на слънцето. Показва пътя на тежките кораби...
Най-хубавото време е нашето. Моето, твоето... Обичам това, което правиш за мен. Когато раздаваш се целият, когато ми казваш – обичам те...
Във тези хладни дни покрай морето градината от самота тъгува и паметникът бронзов на поета единствен със прибоите общува.
Изгубих се, но отново се намерих... Намерих се отново прероден... Бях изгубен, страдащ, в сълзи окъпан... но пак дойдох при теб...
Вие знаете ли за дъжда? Как тихо ромоли по покривите, сутрин рано, във час, когато пак е време за кафе...
В квартирата, онази старата, на две пресечки, дето бе от къщата, се случваха неща особени. Като измамени цветя – откъснати красиви стонове прииждаха...
Магията се случва днес, защото е Неделя!
Дали е слънчево или мъгла в небето, не мога нито ден без кафенето. Това пространство аз усещам лично, владее ме със нещо магнетично.
