Една докосната душа тъгува Тя радва се на този световрат. Тя пее и усеща този малък свят. Светът е толкова огромен!
Виждам облаци разпръснати помежду тях – небе накъсано, това е бог, наднича през прозореца, а по-надолу – пролетни дървета...
Красив ли си – не ставай смешен попитай огледалото си утре запазва ли лика ти днешен дори за миг?
Убий ти поета, ненужен е той. Един – безполезен е, никога – твой. Дори и не знае той как да говори, как да се облича, държи и да спори.
Не бързайте, душата си отива. Не ще я върнете назад, а вие – никога не ще се върнете назад.
Един да научи и всички ще знаят: какво ще се случи; къде ще е раят...
Привлечени от разнополови несходства, хормони, липси, навици и нужди, различни сме. Но пак сме хора, еднакви – па макар и чужди.
Това не е поема за любов, аз пиша тук за сливане на две души, за жар, за плам, за смисъл... Около теб вселената ми се върти...
Неясна вътрешност вътре в тъмнината, искам да е светло отвън мислите-реки нападат, опустошават, бягат, гният, пре-раз-предел-ятo свраки...
Ръцете, два потока – взрив и милост Разтичат времето, все по-бързо-бавно По кожата протича ток Сетивна карта на думите, отвъд любов – разруха.
