Ако някой ден ме питат... Да! Животът ми имаше смисъл... да имам, да искам, да мога, да чувствам... да мога аз да обичам!
Душата боли ме... като тътен заглушен... Страдах и на дъното бях... скитах се лутах се... но пак оцелях...
Октомври си отиде. Аз тъгувам. със него свързани сме от години. От утре трябва аз да съществувам все по-дъждовно, с малко краски сини.
Поредното кафе изпивам вече, усетих го как в мене то потече. Не знам за другите, но то на мене ми носи припев за стихотворение...
Няма ги хората пусто е сиво е. Улици празни... все едно си в нищото... Тайни дочути... хора измамени... Скитници блудници... чак страшно е...
Вървя през спомени – градина цветна и виждам как над мен просторът светна и радват се очите и душата. Аз вярвам, че е знак от небесата.
Обичам те и винаги твоето име аз ще изричам...
През всички тротоарни кафенета премина есента и с дъжд поляти прекъснаха те своята щафета и ми изглеждат някак непознати витрините и старите дървета...
Остана ми само тази награда петък вечер с “Пиня колада”, в клуба нощен, забравили всичко да се спасяваме поединично.
Ще се срещнем, море, чувам твойте вълни и ти моите стихове чуваш... аз не мога без теб..
