Защото аз не съществувам. Ти ме измисли в редовете. Понякога ме виждаш във съня си, докато скиташ в градовете...
Не си ме пожелавай... Ще се сбъдна. Не обременявай падащи звезди. Те просто искат вкъщи да се върнат. Да паднат, откъдето са дошли.
Отдавна се превърнах в теб. Наричай ме превзета територия. Не помня нищо. Нямам си „без теб”. И имам всичко. Само на теория.
Морето се е сляло със небето. По-красиво от картина на Пикасо. Но всъщност е така далечно. Представям си, че го придърпвам с ласо.
Не искам да обичам празна стая, в която няма никой сутринта. Животът в нея бързо си отива, затворя ли и входната врата.
Не съм от твоя свят, за мъничко дойдох, за час поспрях на твоя праг, докоснах те и отлетях.
Аз те търсих, моя любов! Къде си? Изригват в мене вулкани и чувства дълбоки, неразбрани. ...
Опитах се да бъда себе си, опитах се дори да подражавам, опитах всичко и изгубих себе си, потънах в сивото, и полудявам.
Ден, в който Слънцето по-ярко беше и времето забави своя ход, и цялата Земя сияеше, и всичко в нея шепнеше: любов, любов...
Златисти нишки изплете зората и пусна ги всички върху листата карамелено цветни остават така аз заплитам ги бързо в мойта коса.
