Очите ти гледат ме с радост... Запълват мойта тъга... Заклех се силна да бъда, но крехка е мойта душа...
Обичам твоите сини очи – пламъка в тях, който гори. Не мога друг така да обичам! Усмивка моя ангел небесен!
Едно камъче е тъжно, един звяр е глътнал лава – вие, едно дълго лято зрее в бурените...
О, време, черните везни на нощите какво отмерват, какво добавят сините везни на всеки следващ ден?...
Онзи бавен сенокос под пясъчливите вечерници кърми още спомена ми и на ударите на сърцето ми приглася...
Този прах в Никополис ад Иструм, уморен от плясък на криле, е далечен глашатай на правдата, закона и мощта...
Щом заспя, пак идват те... След тях се влачат рижи времена като опашки на лисици в лепкав сняг. Щом заспя, пак под водите чувам плач – нима те плачат!
Усойната жълтевина на залеза бледнее. Нагарча бъзов дъх сред октомврийските простори. От богове отъпкан път, в реката, с хлад елеен, опипва хлъзгав брод... И сякаш с бързеите спори...
Усещаш ли нощта с изопнати звезди; страха усещаш ли между два изстрела, между две кървища?...
Дълга е нощта... И е обширен вятърът. Страх в тревите и в гнездата се таи. Тънка и зехтинена е на звездите светлината.
