В неримувания свят в делника, лишен от съзвучие трудно е да не се изгубиш в превода, точната дума да налучкаш.
Казах Да С усмивка Нестинарката Върза конците...
Стопи се образът ти, като утринна мъгла и грейна споменът за твоята усмивка, за бълбукащия смях, за очите, преглътнали сълзите...
Времето каза: “Сега”. Не го каза преди, а го каза сега. Не аз го провокирах. Към времето повече въпроси нямам.
Догонват дима над прохладни и свежи градини препуснали в мене – морета от приливи сини, вълни като пориви сякаш надигат се властно със безднена сила – в простора дори им е тясно.
Да се качиш по стълбите на блока и да се радваш със кого ще поговориш. Да чакаш дълго пред вратата и да си спомниш – няма кой да ти отвори.
Какъв ли е животът на трамвая, във служба ежедневна на човека? Заспи, събуди се, по сиви релси трака...
Дали поетът, никому недраг, не е умрял от глад и жажда? Поезия слепците не четат, а зрящ човек отдавна не се ражда.
Вината е на виното, че дава смелост да кажа: “Днес не те обичам вече!”. Вината е във теб, че много чака и дълго беше все от мен далече.
Във мойта стая няма дипломи, а само списък със задачи. Започвам, стигам до средата им...
