Творчески кодекс на преодоляването
Опустошението – миг на пустота Забравям времето в което съм била Неможеща да питам Сгромолясвам всяко утеснение на мисълта Не съм сама.
Ревюта, интервюта, анализи и нова българска литература — гласовете около издателство „Либра Скорп“.
Опустошението – миг на пустота Забравям времето в което съм била Неможеща да питам Сгромолясвам всяко утеснение на мисълта Не съм сама.
Възстановени копия на думи, без разликата в означенията, шлака от неточности, разтлени в мрака.
Блуднице светла, златиста, бляскава, красива, отпусни се мила моя, не крий лицето си, недей, унилостта не ти отива. Може би умората от отровната поход и смрад и миризма на капризи обърква тази част, която често е тъмна…
Сънувах те с бледо жълто изражение като свещта горяща на бара, пламъкът осветяваше буквите, описващи твоите спомени. В отворената книга надникнах тайно, за да видя себе си, но всъщност видях теб.
Устроен, завършен, проекта готов е, забравих цвят да измисля, започнах с тънък фалцет, а стигнах баса, маскарада приключи.
В лоното на църквата, в стария квартал върви младенеца по стъпки стари, избира пред кого да спре, молитвата да си отправи.
В дверите на покорно избраните смълчани души преминава лъч, изключително силен, той нас ни пронизва със скрити мечти и чака там дълго нас да обучи.
В сърцето на въображаемото свое аз идват мисли неподправени, не искам да ги спра, те са моята опора, моето съзерцание...
Ефирен ангел в топлина облян с лилава светлина в крилете носи доброта и пръска я по таз земя и носи ти защита, светлота...
Всичко в пролетните цветове скоро бързо ще се облече с дъх на пролетна магия. Искам в твоие прегръдки тихо аз да се завия.
Една земя, макар и бедна е раят на мечтите ми и всяка вечер, щом си легна и щом затворят се очите ми я виждам пак, и пак...
Играеше си с есенно листо. Забравила за скапаните делници. За осемте живота пропилени и наполовин деветия.