... Сутрин чайките обличат сребристите си блузи от простора и отлитат. Чайки – скитащи птици.
Кълбета от маслини, конци от илюзия, фонтани от чувства, крясък от лед. Буря от думи, град от съмнения, хаос взривен от барутен ред.
Не зная как и защо ли, намерих в очите ти мойта тъга. Въпроси закапаха чисти и голи и запали във мене нова искра.
Тя идва тихомълком, но красива и във сърцето лумва светлина. Тя идва горда, нагла, дива и в душата влива топлина.
Крайпътен знак, случайна улица, тълпа от хора толкова прозрачни. Дъждът вали и трака като бъклица и толкова са сивкаво-невзрачни.
Спри... почакай... не бързай, поспри се, нека седнем за малко поне... Искам толкоз неща да те питам, отдели ми минутка, две.
Бързо минава времето мое. Бързо връщам се в детството свое. Бързо унасям се в спомени сладки, бързо разплаквам се, тихо ридая.
Душата ми е болна, страдам, не мога с нищо да я утеша. Със спомени завивам я и галя я, опитвам нежно пламъче отново да запаля...
Жар, жар, огнена жар просто не можеш да се надяваш да спре да пали този пожар, лудия август те кара да страдаш.
Преходен е живота и преходни дните, с омраза, любов, лъжи полуоткрити.
