И ме засипа листопада със щедрост от злато, янтар. Засветих аз като лампада във чест на някой светъл цар.
Тази сутрин е сива и съвсем некрасива като панелите покрай мене – шаблонно сградостроене.
Усещам вече хладната прегръдка на късна есен и на ранна зима. Промяната е непредотвратима и хората приличат на онези изсъхнали листа, далеч от клона...
Ако някой ден ме питат... Да! Животът ми имаше смисъл... да имам, да искам, да мога, да чувствам... да мога аз да обичам!
Душата боли ме... като тътен заглушен... Страдах и на дъното бях... скитах се лутах се... но пак оцелях...
Октомври си отиде. Аз тъгувам. със него свързани сме от години. От утре трябва аз да съществувам все по-дъждовно, с малко краски сини.
Поредното кафе изпивам вече, усетих го как в мене то потече. Не знам за другите, но то на мене ми носи припев за стихотворение...
Няма ги хората пусто е сиво е. Улици празни... все едно си в нищото... Тайни дочути... хора измамени... Скитници блудници... чак страшно е...
Вървя през спомени – градина цветна и виждам как над мен просторът светна и радват се очите и душата. Аз вярвам, че е знак от небесата.
Обичам те и винаги твоето име аз ще изричам...
