Мълчи ранена тишината, в неоправдано тъжни мисли. И слуша стъпките заглъхнали отзад вратата, как стене тя – Душата, и чака Светлината...
Когато ръка подадеш, когато изцяло си ти във копнеж, че надежда даряваш, че има добро във света...
Уморих се от голи дървета. Уморих се от дъжда тъй студен. Уморих се от вятъра режещ, въздуха или другото в мен.
Днес ми се мълчи. Просто хей така. Днес планети и звезди будят мисълта една. Коя съм, защо съм, отде ли дойдох?
Давам всичко, но какво получих аз? Това все се питам, но винаги съм пас.
Ти ли си този, който усмивката ще върне? Ти ли си този, който болката ще превърне в пепел и прах...
Само ти, който крадеш моя сън и без дъх оставяш ме ден след ден, куп сълзи на теб посветих, не сълзи, а огнени капки.
С рани по лицето и по-страшни в сърцето, идваш и рушиш, дори когато, сам и ти кървиш...
Какво търсим двама, аз и ти, невероятно е колко силно си личи, аз твоите, ти моите очи, но и ние не знаем дори...
Бодра пролетта пристига с фонтан от радост и игри, всеки ден с тях живеем, радваме се и се смеем.
