Някой ден

Някой ден

Един ден
камбаните на ада ще замлъкнат.
Тогава ще продам на сметка розовите очила.
Онази клетка,
дето ме отглеждаха във нея
и нея ще продам.
С врата зазидана отвътре.
Нямам срам
– метежно се оглеждам във очите ви големи.
– Няма време!
... помнете този вик изконен.
Не думата, а празнодумията правят дупки
във стените ваши.
А тухлите по моята глава са празни чаши,
прилежно пресушени със любов и страх.
Ще съм, аз съществувам, бях...
лицето ми полека избледнява...
А очилата розови ви подарявам
– на адските камбани тътена вековен – също.
И нека ви се връща двойно и безкрайно
и щастието и скръбта, на песента тъгата бяла.