Дълга е нощта

* * *

Дълга е нощта...
И е обширен вятърът.
Страх в тревите и в гнездата се таи.
Тънка и зехтинена е на звездите светлината.
Виснат храсти над брега... И като в парещ гърч
дъх на леш от тях струи.

А там,
под моста,
нов бездомник
заскреженото олово на сълзите си преглъща...

И не смее да заспи...

Връща се пияният
среднощ
и дълго рови
за ключ в джоба, и се пита:
дали всичко не пропи?...

А от свода – щърбав и безличен – месецът
като божие ухо се вслушва
в сринатите тишини...

Лайва пес... Петел проплаква... И под гнил пън се намества
блатна тиня – като слуз
от чумавите дни...