Вече не се казвам аз Марин, вкъщи – наричат ме Варадин. А пък мойта дърта баба стара се изживява като Варвара, щот’ по цял ден ми се кара.
От Несебър и от Бургас идват гости тук при нас. Със коли и със ханджари гости скъпи – коледари.
Агне печено и огромно в Цоньо Танев ни събра, и простете, май нескромно, гладна бяхме ний тайфа.
Когато надписите от синия екран си тръгнат уморени, когато светлините танцуват последния си танц, а буквите като звездици затрептят...
Как искам да избърша сълзите на деня и да се втурна след всяко облаче, затулило слънцето.
В мига на вечността ще стигна до безкрая. Стихиите ще усмиря и тебе ще позная.
Простих ти непростимото и открих сърцето ми изпълни се със тебе.
Моите ръце – крехки и нежни умеят да слушат и да отгатват съдби и надежди...
След бурята вълните ме изхвърлиха на бряг, безлюден и изпълнен с неизвестност. Морето ме пожали, но ме осъди на изгнание.
Хора, аз съм моряк с интелект, неголям и непретенциозен. Чувствам понякога лек и оцапан със проза стихът ми. Ако въобще истината цапа.
