Един прозорец в нощите не гасне. Един прозорец свети към морето и неговата бледа светлина се гони по водата с ветровете.
Мария! Скоро ще се върна. Чакаш ли? Отново те сънувах тази нощ. Седеше на една вълна и плачеше, тъй както плачат само паметниците...
Разлиствам листите. От разкривените и пъстри редове морето се усмихва натъжено: Забрави ме, момче. Забрави ме наистина.
Прозорецът ми в тъмното се взира, око отворил в сивата стена, случаен блясък в рамката си скрива като бедняче лъскава пара.
Аз бях ти дала... Аз всичко бях ти дала. Пулсирането лудо на кръвта, и хляб, и стих, и женственост, макар и неузряла.
Защо Луната толкова ме вдъхновява? Дали защото е светла и бяла като търсената доброта?
Когато се завърнеш уморен и все още отдаден на Морето – не ме събуждай. Остави ме с виновните си сънища да бъда.
Невъзможно ми е – да те няма. Забързана да се завърна и да не те открия.
Ще бъда старица. И аз – като другите. Ще сърбам бавно супата си от малка, нащърбена купичка.
Тогава сринахме храма камък по камък и оставихме под тях разбойниците, но пък Петър изчезна зад хоризонта, защото се беше чуло, че се е появил голям пасаж паламуд.
