Ти си онзи дъжд по кожата ми, който ми напомня, че съм жива, вляво най-красивото пробождане, след което съм така щастлива.
Онази любов с вкус на зрели череши все още напролет съня ми краде, все още ме чака съдбовно предрèшена, звездите оронила в мойте нозе.
Днес жените не раждат войници, но децата ни знаят – на старец се целува със трепет десница и до гроб се обича България.
Затварям се във своята черупка и ставам за секунда като мида, когато радостта от мен си иде и купчина от пясък ме затрупа.
Мастило като чер сатен облича звуците ни сладки, да се запазят нощ и ден в буквари, книги и тетрадки.
Не искам да чуваш добре как дълго сълзата се рони, как спи наранено дете, как птиче се беси сред клони.
Не се отчайвай ако грохне слънцето и истината се смали до лист на цвете! Вземи от най- бездънната си пролет зрънце и го посей под въглените на сърцето си!
Где живее доброто, Йордане? Где е бялата, чудната птица? От години я търси Моканина. По е скъпа от наниз жълтици
Мама ме изпрати до летището с китка росен здравец, книга и целувка. Знаеше – след мен не й остава нищо, но ми каза: “Да се пазиш! Чуваш ли?”
Зимата пак е раздрала юргана си – падат снежинки по гроба на татко. Облак е взел песента на камбаните. През февруари животът е кратък.
