селената уши ми дреха – с много джобчета, и каза да си прибера мечтите. Прибрах отпървом сребърните копчета, от които са се раждали звездите.
Така ме нареди Животът (и беше благосклонен при това) да бъда рай по пътя към голгота съществително с подробности. Жена.
Душата ми е скитница... Къде ли е скиторила? Навярно е преброждала пътеките към теб?!? Броила си е стъпките, от тук до там, безбройни, и твърдо е вървяла, и винаги напред...
Какво си ти? Прашинка и безкрайност. Земя. Огнище. Обич. И небе. Светът е необятен по случайност. Но в този свят, аз имам само теб...
Знаеш ли... Все бързах да съм голяма. Да прескачам годините, да порасна. А пък ти – хванал ръката ми само бавно, полекичка, ме научи на щастие...
Промъква се надеждата, която е всеки божи път една и съща: откривам се във стъпките на лятото, и винаги към себе си се връщам...
На пейката, с износено елече, със дъх на свещи и тамян, един човек, в безвремието вече, залязваше от непосилност сам.
За петък сутринта си мислех, когато ти не ме събуди. На пръсти, тихичко излезе и цял ден за едно се чудих: Дали си ме целунал нежно?
Как искам да прегърна тишината, в ръце да подържа небето, на капки мислите ми да се стичат и да потъват във морето.
Когато слънцето залязва и мрак прегърне моя свят, тогава вярата угасва и аз сама оставам пак.
