На един от последните гимназиални класове изчезна дневника от учителската стая. Търсиха го цяла седмица – безрезултатно. В издирването му се включиха и криминалисти, но и те удариха на камък. Най-развълнувани бяха кавалерите на отлични оценки, защото нямаха да имат доказателства за получените си шестици.
Сърди се Господ цяла неделя. Сърди ли се, плака ли, той си знае, но се изля дъжд, дето от години не сме виждали. Кълбяха се оловни облаци. Влязоха в къщата и сякаш в душата ми изливаха оловото си...
Саблезъбът оголи венците си и яркото слънце заблестя по гладката повърхност на острите му резци. Козината на главата му, точно над кръвясалите ириси, настръхна, а опашката му се изви в предупредителен полукръг из въздуха. Пристъпи бавно и величествено...
Ама вие наистина ли? Мислех ви за по-интелигентни! Това за “първата”, дето не ръждясвала... не-е-е, това е просто фолклорно-екзистенциален идиотизъм! Вие като не сте научили закона за окислително-редукционното фосфорилиране, как сте си взели матурата по химия.
Сепнах се. Отворих широко очи. Опитах се да различа контурите на предметите около себе си, ала всичко пред погледа ми танцуваше в мъгла. В слепоочието ме прониза страшна болка. Мъглата пред очите ми засия с рубинен блясък и в нея започнаха да плуват тъмни кръгове, не, това не бяха кръгове, а спирално навити линии, които започваха от нищото и нямаха край.
Животът всъщност е различен. Защото е лято. И мирише на морски залези. Рано сутрин. И на ванилов сладолед. Когато вали градушка. И защото съм влюбен. В ангел, който не плаче. Никога!
Дните ни са като рибите, изхвърляни една по една от приклекналия рибар на скалите. Те проблясват мокри и синьо-сребърни, задъхани от въздух, ослепени от слънце, за да влязат в тигана с горещото олио, или осолени и нанизани за опашките си, да увиснат утре изсушени на низи чирузи като спомен за едно море...
В Рая – надвиснал над магическия южен бряг, валеше дъжд. Бе дошъл съвсем неочаквано от морето – светъл и проливен, сякаш самото море се беше вдигнало в летните си шеги към небето, и се заизливаше на сребърни струи. Плисна по плочите на крайморското заведение, затъркаля се на едри бисери по листата на смокинята...
Брадясал, с дълги сплъстени коси, загубили всякакъв цвят и разпилени по омазнената възглавница, която не можеше да се разбере дали е цветна, или някога е била бяла, художникът лежеше с поглед в тавана.
Много обичам равносметките, не само в края на годината, но и когато усетя, че съм избягала много надалеч от себе си. Явно не съм си научила урока и не съм усвоила до съвършенство изкуството на АЗ-а, което толкова усърдно проповядвам. И така, и този път, опитвайки се да отварям слепи очи и да насърчавам издигането на АЗ-а в култ, АЗ забравих за своя собствен.
