В мрака тя не гасне, блести като звезда, но седи си там сама. Виждаме я всички, да.
Знаеш ли какво е да не можеш да крещиш, когато вътрешно като пожар неспирен за пореден път гориш?
Вървя сама по пътя си безкраен, по празни улици се скитам, но светлина в тунела няма или просто аз не виждам.
Животът е един прекрасен дълъг ден, но защо да го живея, като само спомен ще остане тук от мен? Днес съм тук, а утре – не...
Просто ми писна да трая това! Скръб, унижение, мъка, лъжа. Писна ми да слушам за “великите хора”, които сякаш са ни обзели така, че да властват над света...
Очи отворих в тази долина, привлечена от светлата пътека, но зимата е време за война, дори когато бяла е; и мека.
Дъщеря ми рисуваше есен в гора – Сухи листи, дъждовни клонаци, По земята нападали птичи пера – На отминали полети знаци.
Век цивилизован, бързи писти. Полет с вертолет над Игуасу. Друм окалян. Зяпащи туристи. (Пак ли преживявам deja vu?)
Нагоре, нагоре, нагоре, където кондори гнездят, където небето отколе свещени руини крепят...
Надвесено над синия прозорец мушкатото помахва на делфина. Маслините разтягат сенки в двора. Луната приласкава Санторини.
