Ще се срещнем незнайно колко пъти още. Ще се погледнем, макар ограбени от Бъдеще.
Когато се изгубя в теб... Там е моят път напред... Недоразгадан като море в безкрая... Но и силен! Потапям се... И съм в Рая!
И какво, че те няма сега – аз знам, че ти не си минало. Обеща с питащ поглед “кога” – ще имаме бъдеще литнало...
Не синьото на твоите очи, а начина, по който гледаш ти пред мен простира синева, в която виждам свобода.
Достатъчна е само една моя мисъл за нещо свързано със твоя лик – усещам сякаш, че писмо си ми написал, а до мен не стига неговия плик.
В очите ти спеше Луната, а в моите светеше Слънце. Заслепявах те аз – свободата, ти искаше съня да се сбъдне.
Мъжът до мен е всичко онова, за което някога съм си мечтала. Излъгах. Знаех ли, че моята съдба още повече ми е предначертала...
Ако можехме времето назад да върнем, ако можехме раните да си спестим, щяхме ли с теб един от друг да си тръгнем, щяхме ли отново и напук да грешим?
Обичах те... И всичко свърши. Потърсих те... Нещо се случи...
Птичките пеят, пролет цъфти... Въздухът мек е – стопля мечти. Доброто поникна, душа възроди... Ах, ето, отново вълнуваш се ти!
