Беше капка любов, ала истинска. Дето стига за двеста години. Бе по-нежна, по-древна от приказка, по-красива от лунна коприна.
Все те търся, шарено щастие, а пък ти все се криеш от мен. Ту надничаш зад цъфнали храсти, ту проблясваш във сивия ден.
Очите ми една любов боде. И ден ли е или е нощ... Не виждам! Болезнено човърка ме, не ще преситена от мене да си иде.
Отново до мен си. Усмихваш се, мамо. А минаха толкова много лета... Отпускам глава върху твоето рамо, край нас – аромат на липа.
Завет един, мой сине, ще ти кажа: Бъди добър! Светът жадува топлина. Единствен Господ може да наказва, затуй на всекиго стори по добрина!
Платила съм си радостта стократно с минути слепи и с мълчание, с прерязани пътеки за обратно, с обиди наслоили сол във раните.
– Я, каква съм хубавица, цяло чудо ще речеш: бяла, рунтава овчица, на вратлето със звънче.
На тънка струя млякото потича по сухите корички черен хлебец и виждам дядо си, обичния, живота как с лъжицата изгребва.
Ръцете на мама са пърхащи птици и мажат филийки със ма̀сло, поръсват ги после с пипер и солчица и мажат и ръсят догдето порасна, и ръста ми стигне по обич сърцето й...
Ти си онзи дъжд по кожата ми, който ми напомня, че съм жива, вляво най-красивото пробождане, след което съм така щастлива.
