Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени.
“Тавански спомени” е поема за любов. Една такава любов, която не свършва с раздялата, а се носи цял живот като незабравен спомен. Любов и живот се преплитат, за да може едното да осмисли другото. Животът без любов е скучен, делничен, празен. Любовта в живота го превръща в празник.
С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.
Атанас Далчев работи най-усилено през първите десетилетия на ХХ век и създава едно уникално творчество. Той е от лаконичните автори, които оставят не голямо по обем творчество, но изключително значимо, мъдро, новаторско. Неговата стихосбирка “Прозорец” заявява ярък литературен талант, разкрива визията на един интелектуален поет.
Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.
Дойдох. Защото от главата до петите съм сърце.
Дойдох. В огнището на двете ти ръце
да изгоря високомерието свое
и ако си река – да бъда нейното корито.
