В памет на Янаки

***

В памет на Янаки

умря приятелят ми –
тих добър поет
на изгревите и цветята
на слънцето и слънчогледа
на детските очи сред чудото живот

не можеше да спи по цели нощи
от стрес от неразбиране и груби думи
излизаше от къщи рано и понякога
ме вдигаше от сън за да си спомня
че още има някаква надежда
че още има някаква надежда за човека
отвъд натрупаните късове омраза
отвъд излъсканите коридори на властта
все още някаква надежда
дълбоко в будното око
на вътрешния поглед

умря преди една година точно
на този ден (4 IX 1999) в който
виновните така и не разбраха колко са виновни
въпреки че го повтаряха до изнемога
до изповръщане на цялата си същност –
“ох колко сме виновни
колко сме виновни”...
така и днес
отново ги видях в скръбта им
с подути от сълзи блатясали очи
с десници мускулести натежали
от непрекъснатото кръстене
в устите божието име – залък

не искам никого да съдя само искам да напомня
че всяка чужда смърт напомня собствената смърт
и ако нещо след това остава да живее

над него бог и ангелите
имат власт

-------------

Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.

-------------