Срещите на Емилиян Станев с Иво Андрич

ISBN:
978-619-7123-30-2
Размери: 
21.5 × 14.5 × 1 cm
Брой страници: 
112 стр.
Година на издаване: 
2015
Рейтинг: 
0
Цена: 
10,00 лв.
Отстъпка: 
-2.00 лв
Цена: 
8,00 лв.

Срещите на Емилиян Станев с Иво Андрич. Три студии върху съдбата на балканобългарския човек

“Твърденията на авторката ни припомнят за ускоренията и закъсненията в различните времеви отрязъци на територията на Балканите и за странното на пръв поглед съжителство на вековете, продължаващо и до днес. Емилиян Станев и Иво Андрич са художници на миналото, открили нови психологически полета за анализ на възможностите на човешката индивидуалност, болезнено търсеща очертанията на своята идентичност. Засрещайки двамата писатели, намиращи се на оживения балкански кръстопът (който все по-често се дефинира, но остава недефиниран докрай), авторката не ни позволява да забравим, че и при двамата творци личността е носител на вътрешния смисъл на историята”.
проф. дфн Лилия Кирова

----------------

Настоящата книга побира в себе си дългогодишни размисли и изследвания за съдбата на човека от Балканския полуостров, основани на разнородни прочити на романовите опуси на писателите Емилиян Станев и Иво Андрич. Двамата южнославянски творци, всеки по собствен път, достигат до болезнени, но правдиви прозрения за екзистенциалната участ на балканобългарския човек, изложен на непрестанните набези на историята, която премоделира както света му и неговото мислене, така и неговия онтологичен опит. Историчността е в основата на творческите светове на Станев и Андрич, които ситуират човека в конфликтната зона между Изтока и Запада с очи, обърнати към трансценденталната утеха на собствената ни неизбежна отвъдност. Историята в техните текстове присъства и като фактология, и като сюжет, дори тогава, когато темите не са исторически, а обвързани с авторовата съвременност. Този особен презентатизъм, който осъзнава ролята на миналото при изграждането на настоящето, кореспондира с идеите за възможната прогнозируемост на бъдещето посредством осмисляне на случили се събития и предполагаемата им повторяемост в нов темпорален отрязък. В своя рецензия за книгата “Пластовете на времето” на теоретика на историята Райнхард Козелек, Христо Тодоров обръща внимание на авторовата концепция за “скоростта на историческата промяна” и разсъждава за начина, по който хората изживяват, тоест “правят” и “понасят” историята. Според Козелек, повече или по-малко вероятни прогнози за бъдещето са възможни, тъй като новото в историята настъпва винаги на фона на повторяемостта на определени формални структури. Схващането е изразено в почти аксиоматична форма: “Прогнозите са възможни само защото в историята има формални структури, които се повтарят, въпреки че тяхното конкретно съдържание е еднократно и за засегнатите то си остава изненадващо.” Романите на Станев и Андрич художествено преосмислят миналото, разчитайки на един особен конструкт – колективната памет. В статията си “Историческата памет – между миналото и идентификацията” Венета Янкова поставя акцент при дефинирането на този тип памет върху концепцията на Халбвакс, който вижда в миналото “социален конструкт, осмислян според потребностите на настоящето”. Според Янкова, “на практика Халбвакс въвежда в хуманитарния дискурс понятието “историческа памет”, осмисляйки го като основно проявление на колективната памет, но без те да се отъждествяват напълно. Историческата памет е едно от измеренията на колективната (социалната) памет – това е паметта за историческото минало, чрез която се извършва предаване на важен опит от миналото.” Именно върху основата (и благодарение) на историческата и колективната памет, Иво Андрич и Емилиян Станев събуждат за живот миналото, осмислено от потребностите на тяхната съвременност, предлагайки различни модуси на представите за време и на тези за памет. Въпреки историчността на авторовото мислене, нито Станев, нито Андрич са в състояние да се скрият от своето настояще в историята, защото колкото и да е силен стремежът на историческото съзнание “да разбере всички свидетелства на дадено време от гледна точка на духа на това време – пише Гадамер в своята “История и херменевтика”, – да ги отдели от поглъщащите очевидности на нашия съвременен живот и без морално многознайничество да познае миналото така човешко, каквото то е било”, гледната точка на настоящето всякога побеждава конкретиката на факта, придавайки до голяма степен съвременно съдържание на забулените с воала на миналото събития и герои.

Полагайки човека в руслото на случващата се история, Ем. Станев и И. Андрич създават образите на герои, чието екзистенциално време безостатъчно се вписва, трагично изпреварва или драматично изостава от коловозите ѝ. В техните книги винаги присъстват персонажи, чиято историческа битийност е подложена на специфично ускорение, избързващо спрямо темпоритъма на колектива, който ги обгражда. При възприемането и осмислянето на историята Станев не може да избяга от философската трактовка на изобразяваните проблеми; за романите му е характерна една особена симбиоза между историческия факт и философското му интерпретиране, което дава основание на Р. Йовева да дефинира романите му като философско-исторически. За Андрич е характерен един архетипен в същността си историзъм, който преодолява ограничеността на темпоралните рамки и съдържа в себе си винаги актуални символи.

Времето след Втората световна война – тогава, когато се появяват романите на българския писател и на Нобеловия лауреат от бивша Югославия, е време на епичното романово мислене (контрапунктно на модерната фрагментарност на предходните десетилетия) и на историчното, съпътствано от една философска интонираност на обглежданите събития, която заменя самоцелната описателност. Именно през 50-те и 60-те години на ХХ век, в лоното на активизираното историческо съзнание, способно да осмисли връзките между времената и да определи мястото на човешката личност, се появяват някои от знаковите романи на Иво Андрич и Емилиян Станев – своеобразен синтез на традиционно и модерно повествование, а също и дебат за мястото и ролята на човека в историята, което ги превръща в произведения-знаци за новото в тогавашния литературно-исторически процес. Поради различни политически и обществени случвания, 50-те и 60-те години довеждат до смяна на “режимите на историчност”, ако с послужим с понятийния апарат на историка Франсоа Артог, тъй като такава смяна е възможна именно в кризисни моменти, каквито са световният милитаристичен конфликт и/или промяната на политическия модел. И Станев, и Андрич търсят човешкото лице на отминалите събития, а то тушира неутралната обективност при интерпретацията на миналото, така щото писателите, тълкувайки смисъла на исторически сложили се събития, са призвани да тълкуват и екзистенциалния смисъл...

Във философско-историческата проза на Ем. Станев отехтява по нещо от художественото наследство на междувоенния период в българската литература. Романът-Станев дава нови отговори на задавани и преди въпроси, защото съумява да разчете шифъра на българската душа по нов начин. В произведенията си Ем. Станев постига синтез, непознат в литературата ни до момента – на етично и естетично, събитийно и рефлексивно, обективно и субективно, идейно и пластично, осъществен посредством лапидарност на формата и разширяване на философско-психологическите параметри на текста. От друга страна, Андрич е писател-мост, който свързва традициите в литературата на бивша Югославия от края на ХІХ и началото на ХХ век с тези от втората половина на изминалото столетие, предлагайки своите болезнени истини за онтологичните и епистемологични кризи на човека от Балканите, попаднал в примката и тоталитета на своето мудно и несвободно време.

Разсъждавайки за мястото на Андрич в националната и световна литература, няма как да не споменем няколко становища, които дават представа за възможните гледни точки и подстъпи към творчеството на писателя. Литературният историк Йован Деретич в своята “История на сръбската литература” счита Андрич за “най-значимия сръбски писател на ХХ век заедно с Църнянски.” Той изследва конститутивната роля на историята на фона на колективната съдба в романите-хроники. Един от най-актуалните критици за времето между войните – Джордже Йованович – определя Андрич като “привиден реалист”. Същото твърди в своята докторската дисертация и Вук Милатович, според когото писателят осъществява синтеза “на минало и настояще, старо и ново, индивидуално и колективно, източно и западно. Той няма за цел да опише точно историческите събития, а как те се преживяват във вътрешния свят на човека.” Това, заедно с брилянтния му стил, необикновената епическа сила, дълбочината и всеобхватността, според Милатович, е причината писателят да бъде наричан “Омир на Балканите” и “сръбският Толстой”. На поетиката на романите обръща внимание Сава Пекович в своята статия за историята и феноменологията у Андрич. Според него, при някои текстове на писателя “фрагментарността стои в основата на писателския подход, а авторът пише не романи, а текстове, които после сглобява.”

От изследванията за Андрич, създадени в чужбина, ще споменем това на професора по сръбска литература в Киевския университет Павел Рудяков, който в своята книга “Историja кao роман” съпоставя И. Андрич, М. Църнянски, М. Селимович и М. Павич с оглед на начина, по който те анализират историята, очертавайки мястото им в развойния път на историческия роман в сръбската литература. Професорът говори за “архетипен историзъм” при Андрич, за митологизъм на историческата концепция, за исторически роман от нов тип – преходна форма между традиционния и модерния роман от 60-те и 70-те години на миналия век. Според него е необходимо творчеството на Андрич да бъде четено като цялостен текст – становище, което намира свои поддръжници и в България.

Засилен е интересът и е широка рецепцията на Андрич в България. Текстове за него създават такива литературоведи като Тончо Жечев, Боян Ничев, Енчо Мутафов и Светлозар Игов. В литературната периодика от средата на миналия век редовно се коментира развитието на югославската литература, от която Андрич е неизменна част. Анализира се ролята му на председател на Съюза на писателите в съседната страна, обсъждат се творческите му гостувания в България. И все пак, за начало на пълноценното критическо осмисляне на Андричевите романи у нас може да се приеме емблематичната статия на Тончо Жечев “Иво Андрич и краят на един призрак”, публикувана за пръв път във в-к “Литературен фронт” през 1964 г. Акцентът е поставен върху проблема за провинциалния комплекс в българската литература, очевиден при всеки опит за съизмерване с Европа, за противопоставянето на център и периферия, а Андрич е даден като “пример за преодоляването на балканския комплекс за културна и интелектуална малоценност.” През 1979 г. в сп. “Литературна мисъл”, кн. 2, излиза статията на Енчо Мутафов “Поетиката на Иво Андрич и балканският тип писател”, където се анализират стилистиката и поетиката на твореца, лайтмотивността на Андричевия свят, конфронтацията между личността и историята. Друга статия от същия литературовед – “Разказ и есе във взаимно наблюдение (въпроси за рецепцията на Андрич)” – отново поставя на дневен ред питанията за региона, за епигонството и за преодоляването му, подчертава единството на мисълта в есе и разказ у Андрич и обръща внимание на проблемите при превода.

Безспорно един от най-цялостните трудове, посветени на балканския писател, е излязлата през 1992 г. монография на Светлозар Игов “Иво Андрич. Творческо развитие и художествена структура”. В нея критикът проследява етапите на Андричевото развитие, оригиналната му концепция за битието, неговата историософия. Игов проучва връзката между романовото творчество на писателя и генеалогията на романа в южнославянските литератури, наблюдавайки широкото използване на циклизацията на малки повествователни късове в по-големи прозаически цялости; изследва и мястото на хроникално-документалния и фолклорния материал у Андрич. В монографията е отделено място и на спецификите в жанровата и образната система на писателя, а акцентът е поставен върху уникалния му стил. През 2012 г. Игов публикува и книгата “Иво Андрич. Исторически песимизъм и трансцендентални блянове”, в която са анализирани в съпоставителен план отделни Андричеви образи, реконструирана е ситуацията около получаването на Нобеловата награда от писателя, срещата му с Тито и др. Интерес предизвиква и издаденият през 2003 г. сборник “Иво Андрич и неговата Босна”, побрал освен есета, разкази и откъси от романи на писателя, и статиите на П. Карагьозов, Ина Христова, К. Йорданова, Св. Игов и Боян Ничев. В статията “Травнишкият мъдрец” Ничев откроява “съдбовния” Андричев проблем – този за човека във времето и за времето в човека, т.е. за човешката съдържателност във времето. Той нарича писателя “трагичен оптимист”, “екзотично откритие на Европа в средата на столетието и нейно мрачно прозрение в края му”, обосновавайки популярността на Андрич в Европа през последните три десетилетия. От друг зрителен ъгъл, в предговора към есеистиката на Андрич, събрана в книгата “Безсъници” (1983 г.), Михаил Неделчев на свой ред коментира общобалканската значимост на Андричевото творчеството и проследява историята на неговия превод у нас. Макар и написани преди десетилетия в друга социокултурна ситуация, “Очерците по славянски литератури” на Емил Георгиев съдържат интересни наблюдения върху романа-Андрич. С преводната рецепция на Андрич и на други южнославянски писатели ни запознава том шести от поредицата “Преводна рецепция на европейските литератури в България”.

Значимо място в българската литература, култура и критика е отделено за Емилиян Станев. Излязлата през 2007 г. биобиблиография е ценен източник на информация за нарастващата популярност на писателя. Важно е да отбележим също така някои от конститутивните критически отзиви, свързани с творчеството му. Такава е статията на Пантелей Зарев “Житието на грешника и смешника Теофил” (“Литературен фронт”, 15.04.1971). Зарев е един от първите, които се изказват ласкаво за романа “Антихрист”, определяйки го като “завоевание на историческата ни летопис и на Емилиян Станев”. Следват статията на Тончо Жечев “Участта човешка у Ем. Станев” в книгата му “История и литература”; монографиите на Румяна Йовева, Чавдар Добрев, Пантелей Зарев, Нина Пантелеева и Стоян Каролев, на публикуваните в последните години книги на Радка Пенчева (“Творческият архив на Емилиян Станев и историческите му визии в романа “Иван Кондарев”, 2009 г.), Иван Радев (“Емилиян Станев в диалог с времето”, 2010 г.), Владимир Донев (“Емилиян Станев. Примамливите блясъци в прочита”, 2010 г) и др.; сборниците, посветени на 90 и 100 години от рождението на писателя, предговори и послеслови при преиздаване на отделни негови книги и събрани съчинения, статии на Сн. Зарева, Антоанета Алипиева, Сава Василев, Петър Стефанов и др., анкетата на Иван Сарандев, проучването на Христо Медникаров за родния край и неговото влияние върху Ем. Станев, книгите на Надежда Станева “Дневник с продължение” и “Ден след ден”, публикуваните дневници на писателя.

Четейки романите на Станев и Андрич, започваме да мислим историята в тях не само като повествование, но и като “отчет. Серия от събития. Тя ни казва кои сме ние, кои сме били, кои бихме могли да станем. Тя е интерпретация. Като идентичността, която също е история за това кои мислим, че сме ние, едно постоянно договаряне и предоговаряне на самите себе си.” Историята в техните романи е така потребното ни огледало, през което се взират и разпознават нашите лични и национални идентичности. Протетичната и изплъзваща се същност на историята е зависима от различните културни езици, които я обговарят. Доверявайки се на Райнхард Козелек, според когото в едно и също време съжителстват хора от различни епохи, ще стигнем до извода, че през ХХ век, в сходен исторически контекст и в две съседни южнославянски литератури, две значими писателски фигури обговарят и мислят историята като хронотоп, съд, набор от събития и порой, като притча и бездна, която неудържимо (ни) плаши и привлича. А тезата за едновременното съжителство на хора от различни времена в един и същ исторически отрязък е “общото кратно” между художествената философия на Андрич и Станев в нашия прочит на двамата южнославянски белетристи. Заплашени от exitus letalis извън пределите на историята или уморени от жегата на обществено-политическите случвания, и Станев, и Андрич търсят уют, но и познание в хладните недра на миналото – този magister optimus, способен да излекува от травматичния опит на действителността или да овъзможности проговарянето във време на колективни мълчания.

В следващите три студии ще подложим на самостоятелен, но и на сравнително-съпоставителен прочит “Иван Кондарев”, “Легенда за Сибин, преславския княз”, “Тихик и Назарий” и “Антихрист”, “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника”, “Прокълнатият двор” и “Омер паша Латас”, търсейки в тях както общност от проблемни ядра, сходни персонажи и теми, така и Емилиян-Станевата и Андричева историософия – тяхната изстрадана концепция за балканобългарския човек, чиято жажда за добруване и сполучливо живеене не е угаснала до днес.

Авторът

----------------

Често задавани въпроси и отговори
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите

Посетителите, които разгледаха тази книга, видяха също:

22,00 лв.
Отстъпка:
-0.00 лв
Цена
22,00 лв.
8,00 лв.
Отстъпка:
0,00
Цена
8,00 лв.