Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2017

Доклад на Митко Новков по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди “Пегас”, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2017 г. поетични книги от бургаски автори. Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения.
Дата: 
събота, 2 December, 2017
Категория: 

Може би единствено си вярно ти във
строгата абстракция на карти(ни)те...
Христо Фотев (със заскобено допълнение)

Преди време, ако не се лъжа през далечната 1992 г., както напоследък все повече изричаме хората от нашето поколение, покойният бургаски писател Атанас Радойнов, светла да е паметта му, публикува във в. “Култура” текст под заглавието “Митът за града на поетите”. Там провеждаше тезата, че Бургас, въпреки че е прочут със сериозни поетични имена, всъщност малко незаслужено се кичи със славата “град на поетите”. Статията ме учуди: да не забравяме, че в ония години в нашия град живееха признати и обичани автори, известни на цялата страна. Христо Фотев да речем, който все още сновеше между Бургас, София и Равадиново, въпреки че болестта непрестанно го събаряше. Недялко Йорданов също се мяткаше между столицата и Бургас, чудейки се къде ще му е по-уютно местенцето за неговите частушникоплетства. Но не бяха единствено те: Янаки Петров, един от определителите на по-сетнешното поетическо писане тук, близо до морския бряг, беше все още между живите; между живите беше и Николай Искъров, вече написал незабравимото “Искам да съм негър, негър в щата Алабама” (1988). А какво да кажем за Ваньо Вълчев, получил национална известност с “Телефонна любов”, който и днес си е жив и здрав (да даде Бог колкото се може дълго!), или пък “Бургаски вечери” на Иван Ванев, този химн на Бургас... Изобщо тезата на Атанас Радойнов ми се видя малко несъстоятелна, но я припомням не с цел да влизам в задочен спор с него, а да кажа нещо, което той интуитивно сякаш беше усетил: че Бургас в поетическо отношение се движи по свои коловози, различни от тези, пресичащи родината. И че митът не е чак толкова неверен, колкото центробежен: в нашия град поетическото писане се е осъществявало по свой начин, особен и иначен.

Тъй и до днес. Ако разнищим поетиките, изтъкавани из татковината днес, най-вече в София, ще открием, че в Бургас поне две от тях не намират своето място: тази на академичната поезия и тази на доволно маниерната, самообявила се като “нова социална поезия”, която се разцепи впоследствие на “ортодокси” и “егоисти”. За да сме честни, те и двете поезии са маниерни, но по различен начин: първата е интелектуалистка, учена, което в имитативните й проявления я прави суха и скучна; втората е претенциозна, префърцунена, което цялата я прави превзета и надута. Хавроцвет на пуста реч, суета и празнота. За разлика от тях, в Бургас широко застъпничество намират интимната лирика (тук тя никога не е загубвала фенове), както и онези поетически търсения и постижения, които сме свикнали да наричаме с пиетет и възхита ПОЕЗИЯ. Любопитното е, че – поне през 2017 г. – откриваме линията на религиозната (християнската) поезия, книгите на Николай Нанков “Великден” и “Непоискани дълбини” на Динко Динков, която инак в национален план е слабо забелязвана, макар че имената на Маргарит Жеков и Калин Михайлов заслужават това безспорно. Не бива да забравяме, разбира се, и бургазлията Манол Манолов, написал: “Иде време – всичките народи/ Само Твойта воля ще ги води”, както и творбите в това направление на Милка Стоянова и Стоянка Грудова. “Непоискани дълбини” е представител и на друго плътно застъпено “вълнение” в поетическия бургаски почерк – морето (тук не бива да пропуснем “Фрегата съшива хоризонта”). За срастването между поезия и море приказнú и издадената т.г. “Поети, влюбени в морето. Антология на бургаската поезия”. Изключително ценно издание, благодарение на което могат да се проследят промените в бургаското стихо-писане, дихотомиите, очертавани през годините. Затова, честно казано, ми се струва пропуск отказа да се поставя под публикуваните в антологията стихотворения годината на създаването им – това още повече щеше да улесни улавянето на тенденции и предпочитания. Отсъства от нея и Георги Пашов – един поет, роден в Бургас, отбелязал видимо присъствие през 90-те. (Проф. Георги Каприев, и той от Бургас, също би могъл да бъде включен – има издадена стихосбирка нейде в ранните демократични български години.) Тъй или иначе, антологията е полезна, защото през нея се открояват не чак противопоставяния, но о(бо)собени разклонения, задържащи се до днес. Прави най-напред впечатление разделението между почерците на Христо Фотев и Недялко Йорданов: първият с поетиката на болезнена възторженост, през която прозира наранимата му поетическа чувствителност (“ах, нощта бургаска, наречена сега венецианска нощ”); вторият със сръчността на частушник-виртуоз, за когото стихотворението е само повод за песен (“Все още дишам Аз... И пея – един от старите поети”). Прочее, едно стихоплетстване, което не открива смисъл в самата поезия, а във външни обстоятелства, не случайно Недялко се изцепи тия дни със стихотворение (дали пък да не сложим стихотворение в кавички – “стихотворение”) по повод победите на Григор Димитров. Интересно е, че в продукцията от 2017 г. влиянието на Христо Фотев почти не се усеща (може би донякъде само при Константин Корадов, “Фрегата съшива хоризонта”, както и в “Лирика” на Кольо Колев, но това все пак са събрани през годините стихотворения), докато Недялко Йорданов откриваме в доста от стихосбирките: “Перила към небето” на Наталия Недялкова, двете детски книжки на Теодора Вълева, в някои от стиховете на Динко Динков, да не говорим за Стана Иванова и Елена Трендафилова, където цялата извън-поетичност на стила “Недялко Йорданов” лъсва безпрекословно. Все пак най-силно влиянието му усещаме при Валери Еличов, “Сърце на ситни кръпки”; не случайно единият “от старите поети” е и редактор на книгата, а пише към нея и предговор. По-нататък, в “пътя през годините” достигаме ново кръстовище: в едната посока е Керана Ангелова с нейната пищна барокова изказност – характерна, прочее, и за белетристиката й (“Поетесата крачи през есента/ с носовете на велурените си боти/ пори през туфи бакърена шума”); в другата е Янаки Петров, който – следвайки линията Александър Геров-Иван Цанев, препоръчва: “Пиши кратко, много кратко./ Може още по-кратко!/ Извади думите от стихотворението!”) Сред книгите, попаднали в зоната на тазгодишния преглед, към първата посока бихме могли да причислим (разбира се, с условности!) “Оцеляване на видовете” на Живка Иванова, към втората – донякъде “Крайбрежна поема” на Милка Стоянова (въпреки жанровата класификация) и най-вече “Градина под прозореца” на Лилия Христова. Ето пример от последната, прекрасен, между другото: “В лунна капка/ побирам/ мечтите си”. 6 думи стигат!... В тази връзка бих посочил колко на моменти е несъстоятелно цялото увлечение по хайку, налазило българската поезия: според мен е ефект на непознаване на нейните образци, българските образци, сред които лаконичното, сбито, краткословно и малословно писане е широко застъпено. Слава Богу, Лилия Христова ги познава отлично...

През 90-те години на миналия век, особено във втората половина, на поетически небесклон се появиха три звезди, които преобърнаха понятията за писане на поезия по бургаски (позволете ми тази шега). Речта ми е за Петьо Пейчев, Росен Друмев и Иван Сухиванов, всеки по свой начин дирещ пътя към заснемането с думи на вечността – определение, което смятам за най-органично и лапидарно за всяка истинска поезия. Писал съм много за Петьо, той беше мой приятел и колега, и ми се струва, че един епитет, който открих за неговия почерк, го характеризира най-плътно – тектоничност. Петьо Пейчев е земетръсен поет, той размества пластовете на смисъла, за да извади из-под тях нов, чист, неочакван смисъл. Ето, за да не съм голословен: “Само името остава –/ първата захапка,/ следващите донареждат зъби,/ етажират/ и лицата им на зъби-единаци заприличват”. Движение на твърди материи, разклащане на здрави материали: при Петьо Пейчев поетическото трябва да се мери по Рихтер и то все във високите регистри на сеизмичната скала. По-иначе подхожда Росен Друмев: ако Петьо Пейчев е тектоничен, той е биотоничен. При него пулсациите са органични, не минерални: затова и на понякога надменното писане на Петьо, който не забелязва щъкането на смъртните, Росен отговаря с жлъч към същите тези смъртни, злостна жлъч, жлъчна злост, изравняваща ги със земята: “виновните така и не разбраха колко са виновни/ въпреки че го повтаряха до изнемога/ до изповръщане на цялата си същност”. И ако за Петьо Пейчев може да се каже, че той възкачва бароковостта на Керана Ангелова на друго ниво, то Росен Друмев преминава към съвсем друг стил, към експресионизма. И се радвам много, че в най-новата си книга “Резервни части (за Нобелова поема) той не само запазва тази своя биотоническа ожесточеност, но дори я засилва и радикализира. Радикалност, от която биха могли да се поучат адептите на т.нар. “нова социална поезия”, защото е автентична, а не префърцунена и насилена...

Специфичен случай е Иван Сухиванов. На пръв поглед е продължител на заръките на Янаки Петров – и това е вярно, но той ги продължава по свой, индивидуален си начин. В някакво странно съчетание Иван успява да събере лаконичността на Янаки Петров, тектоничността на Петьо Пейчев и биотоничността на Росен Друмев, за да се получи в резултат присъщия нему единствен поетичен стил. Ето го в “Мотел, някъде в Америка”: “пейзаж в рамка: пустинно/ слънце червено/ небе/ прах/ (в прозорче или в картина)/ над леглото // притваряш очи/ уверен/ че не съществуваш”. Така Росен, Петьо и Иван оформят поетическа троица, в която всеки е друг на другия, но едновременно и негов същ; диалогизират тримата, репликират се и опровергават; и се съгласяват. Обединени както те, така и всички автори в антологията не само от морето, а и от ПОЕЗИЯ-та – оная истинска поезия, дето въздига сърцето на човека и прави тъй, че то да потрепери...

А картината, която се споменава в стихотворението на Иван Сухиванов, ми позволява да премина към изложбата от поетични картини, съставляващи стихотворната 2017 бургаска година. Методът на разглеждане ще следва азбучната подредба по заглавията на произведенията, защото смятам: авторът следва своята книга, не книгата своя автор.

Великден, Николай Нанков. Бургас 2017, с. 21.

Има книги, симпатични със своята наивност и искрена отдаденост на мисията, която им е вменена. Тъкмо такава книга е “Великден” на Николай Нанков, изтъкана от искрена вяра и отдаденост: “И нека във сърцето/ на всеки християнин/ с Вяра да пламти/ Надежда,/ че с Любов към Бога/ от смъртта ще се спаси”. Стихосбирката е построена по дните на Страстната и Светлата седмици: започва обаче по-рано, с “Благовещение”, за да завърши с “Петдесетница”. Както споменах, не може тук да не се сетим за стиховете на Маргарит Жеков и Калин Михайлов, както и подбраната от Михаил Неделчев антология “Спасителят” (1999) с християнска поезия. Сещам се и за друго: създадените с неуверена ръка, но препълнени с вяра иконни изображения, които срещаме в старите български манастири. Но и не само там: особено силно изниква в съзнанието ми един стенопис от Кападокия: хлебарка е скръстила молитвено пипалата си пред Спасителя в предана молба да отдаде почитанието си и да покаже, че се надява Нему и единствено Нему. В стихосбирката “Великден” откриваме същата тази несъкрушима надежда: Николай Нанков няма съмнения, че може да разчита и разчита само на Иисус, Който да му покаже пътя и да му начертае житейското движение. Оттук понякога сърцераздирателните вопли било на изкушение, било на съмнение – “Светла Събота”, “Томина Неделя”. Вероятно поради това книгата завършва със съжаление: “Защо не бях/ и аз сред вас,/ СВЕТИЯТ ДУХ/ със огъня/ да ме дамгоса/ и проговори/ с тих/ и скромен глас/ езика за любов и прошка/ между всички хора?” Въпросът не е случаен, въпросът е закономерен: човек е твърде малък, за да познае Божията промисъл, но пък заедно с това никой не може да му попречи да се уповава на безмерната си вяра: “Изнурен от пост,/ молитвен труд/ със вяра/ съпровождам Те/ и ревностно следя...

Градина под прозореца, Лилия Христова. “Либра Скорп”, Бургас 2017, с. 79.

Ако говорим за кратко писане в тазгодишната поетична продукция, Лилия Христова е неговият най-изявен и предан представител. В “Градина под прозореца” най-дългото стихотворение е на с. 67 – 13 реда. Само за сравнение: “Покривна поема” на Стана Апостолова от книгата “Сезони 2017” съдържа цели 30 стиха, организирани в 6 строфи. А в “Градина под прозореца” има и само с по два реда, два “дълбоки” реда: “В рамката на прозореца – кръпки от облаци”. Без съмнение, Лилия Христова е повлияна в писането си от хайку, затова е тази пейзажност в лириката й; може дори да я назовем “пейзажна поезия”. Малко са стихотворенията, в които няма изглед, където да потънат очите ни. Прилича почеркът й на картините на Греди Асса: също така прозирни, изпълнени с въздух и с много свобода за погледа. В нашия случай - на въображението. Тя го оставя на воля да се рее, не го обуздава, нито обяздва или възпира: “Спомените – сухи цветя в стъкленицата на деня”. Защо са сухи? Защото са вече мъртви ли, оставени да умрат? Или са хербаризирани, запазени за дълго, за колкото се може по-дълго? Вероятно на тази нейна благородна щедрост към читателя се дължи и липсата на наименования на стиховете й – нито едно няма заглавие: не иска да ни обременява с предпоставеност (а заглавието е винаги предпоставеност), негласно ни предлага сами да си изберем как да наречем стихотворението. Като вече цитираното: може и “Спомени”, може и “Цветя”, а може и нещо съвсем трето, “Хербарий”, да речем. Всяко именуване би ограничило четенето обаче, а сега то се носи като Шагаловите влюбени под небето на смисъла. В това е завладяващата мощ на краткото писане, впрочем: то не насилва възприемането, оставя загадки и тайни, които сами да уплътняваме със собствените си емоции. Застанали като в процеп, но не между два хотела, а между два поетични знака. Които може да са небе и море, но може и да са нещо съвсем друго...

Зверобой, Красимир Симеонов. “Жанет 45”, Пловдив 2017, с. 55.

Тази стихосбирка, оказва, е попаднала сред останалите бургаски поетични творения по погрешка. Авторът е от Варна, така че стърчи и не пасва. Не пасва обаче не само географски, не пасва и поетически: бих казал, че това е книгата заедно с тази на Росен Друмев, най-много харесала ми от всички, наредени на купчина пред мен. Жестока поезия, безмилостна, ето я в чист вид в стихотворението “В три започва славеят да пее. В пет престава”: “С първите бодли на слънцето/ се прекратява музиката поучителна. // Няма да я чуеш никога отново”. Красимир Симеонов, като всеки истински метафизичен поет, удържа пред очите си смъртта, спори с нея, сражава се срещу нея, накрая се побратимява с нея: “Но сега съм тук и никъде другаде – приеми ме днес в дар, все така непреходен” (“Посмъртно”). Тъмната й сянка преминава през целия съдържателно-поетичен корпус, не без мисъл за нея художникът Румен Жеков е решил корицата на стихосбирката в черно. Изобщо книжното тяло е еталон за синхрон между текст и изображение, рисунките вътре със сивата си оттенъчна ефирност, с нюансите си сивина напълно съответстват на словото. Макар че, ако аз бих бил попитан кой да илюстрира книгата, щях да насоча Красимир Симеонов към един съвременен млад художник, Борис Праматаров. Четенето на “Зверобой” определено ме премести във времето към неговата изложба “Зъл двойник” през 2013 г. в галерия “Васка Емануилова” в София: някакво взаимно преплитане се усеща в творчеството на двамата, което още веднъж говори как идеите хвърчат във въздуха, съвкупляват се и взаимно оплождат. Без, разбира се, да твърдя, че има заимстване и преки щипвания, просто “злите двойници” и “зверобоите” не оставят на мира душите ни, вкоравяват ги и ги отравят: “Утихват клепките,/ отпуска се ръчичката;/ от шепичката цветенцето пада./ Изсъхва привечер/ кръвта под ноктите,/ вятърът косичката оправя.” Не случайно в провокативния си послеслов (малко повече претенциозен и помпозен за моя вкус) Димитър Калев – обръщайки се към “лицемерния”, “уплашения” и “снобския” читател, го известява и обрича: “лиричното познание неизбежно ще те изправи пред Злото”. Да, изправя ни...

Крайбрежна поема, Милка Стоянова. “Direct Services”, София 2017, с. 65.

Милка Стоянова е един от утвърдените бургаски поети – утвърдени и в национален мащаб, а с “Крайбрежна поема” впечатлението се запазва и дори засилва. Най-вече с категоричността на избраната тема: за мен винаги е било учудващо, че морето не е кой знае колко чест гост в стиховете на поетите от Бургас, тук обаче то е категоричният главен герой, отредена му е водеща поетическа роля. Дори небето е море: “Небе – като нощно море”. Всичко се върти около морето, всичко е свързано с морето, особено капитанът с неговия кораб. Има някаква радостна тиха печал в “Крайбрежна поема”, прилича ми стихосбирката на картините на една великолепна художничка, избрала да живее и твори в Бургас, Виолета Масларова. Същата приглушеност на тона, без фанфари, без шумотевица; една самота, самотност на съществуванието, която обаче не се оплаква, а незлобливо се приема: “Самотата – така осезаема”. Жанрът на книгата е определен като поема, но тази поема е особена – стиховете са обособени, всеки може да бъде четен сам за себе си. Интересен подход тъкмо от гледна точка на самотата, защото самота значи да си сам, не самотен: да си сам не е лошо, човек има нужда да остава понякога сам, знаейки в същото време, че ще има, когато поиска, кому да се опре, към кого да се обърне. Тъй и в “Крайбрежна поема”: отделните стихотворения са сами, но в същото време всяко се опира на всякое, всяко е обърнато към всички. И точно това организира поемата: не толкова линейната последователност, колкото смисловата и екзистенциална свързаност. Не вектор, а кълбо, кълбо от стихове. Милка Стоянова, ако погледнем очертаната еволюция в бургаската поезия, също е своеобразно и самобитно индивидуално съчетание: втъкава в себе си краткостта на Янаки Петров с биотоничността на Росен Друмев и наранимостта на Христо Фотев. Един оригинален, самостоятелен глас, който като поетичен вик на “плачещ вятър” и на “скитаща чайка” оглася брега, където: “Вървим по брега/ с моите приятели, поетите – всеки/ със своя/ вътрешна светлина.” Вървят и сторват ето що – “мъглата разкъсваше...” Ала всичко това е обещание, не даденост и завършеност: частите на поемата са девет – числото, което е току преди десетката, съвършената десетка. Девет, защото човекът: “Измъква се от бурята и пак към нея пътува”. Крайбрежната поема никога не свършва...

Лирика, Кольо Колев. “Балтика-2002”, Бургас 2017, с. 76.

Самото заглавие на книгата посочва, че тя е подборка от стихове на Кольо Колев от различни години. Непубликуваните в книги стихотворения са осем: “Откровение”, “Детелини”, “България”, “Рибари”, “Пакостници”, “Вятърът”, “Свиждане”, “Седмо писмо”. Сякаш сме свидетели на творческа равносметка: поетът е решил да погледна изминалия път, да съсредоточи в книжно тяло всичко онова, което го е вълнувало през годините и го е натискало да се наведе над белия лист. Включително и онова, което е създавал за деца – с намигване и безоблачно чувство. Подобни книги са важни тъкмо с това: можеш да проследиш как се развива поетичният почерк, как се променя, дали му влияят моди или си остава константен и непроменен. За Кольо Колев бихме могли да кажем по-скоро второто, макар че има една промяна в интонацията на стиховете му: ако първоначално те наистина си лирика, тоест по-нежни, по-светли, по-безоблачни, както вече споменах, че дори и по-непокорни, с годините те постепенно се изпълват с тъга, с несвоеместничество и с несвоевременност. Ето стих от “Какво ли може...”: “А някой пее през дъжда в полето./ Не чуваш ли, че пролетта върви/ през нивите с измокрени нозе?”, съпоставяме го с друг от “Надежда”: “В този град няма място за мене./ Равнодушно витрините цял ден ме гледат...” Напомня ми цялото това движение от вяра към разочарование, от хубаво към лошо време на движението на един български художник, преместил се чак в Аржентина, за да се отърве от сковаващите го норми на социалистическия реализъм – Елиезер Алшех. Разбира се, разочарованието и, бих казал, дори обидата на Кольо Колев идва в друго момент – на утрепващия всеки порив за духовност и за идейно съществуване преход, който България преживя тежко, но, да благодарим на Господа, въпреки това оцеляващо. В тази връзка са характерни две стихотворения от “Лирика”: първото се нарича “Родина”, където Кольо Колев стихи утвърждаващо: “В земята между Дунав и Велека/ живея и това ми стига”; на второто името е “Свиждане” и там срещаме следните слова: “Сломен от загуби, човекът/ като мушица се смалява/ под строгото око на Вечността./ Къде е радостта от битието?” Наистина, къде е? Може би там, при стария приятел Янаки Петров, на когото Кольо Колев обещава: “До скоро виждане, Янаки!” Книгата “Лирика” е един опус за отминалите години, който започва светло, за да потъне в тъгата и загубата. Загуба обаче, която благодарение на поезията никога не може да бъде окончателна и вечна.

Оценяване на видовете, Живка Иванова. “Фабер”, Велико Търново 2017, с. 49.

 Заглавието, но и не само заглавието на книгата на Живка Иванова, ме изпраща към една друга поетична книга – към “Дивата природа” на Белослава Димитрова. Разбира се, става това заради темата на двете стихосбирки: отношението човек-природа, човек-фауна (макар че, от друга страна, ние, хората, също сме фауна), с това обаче приликите свършват. Дотук. Защото ако при Белослава Димитрова наблюдаваме засилване на анти-човешкото, не-човешкото, дори ще кажа пост-човешкото – тенденция в писането й, довела я до “новата социална поезия”, което, определено казано, не й е от полза; то при Живка Иванова отношението е друго – там природното се придърпва към човешкото, не се изскача отвъд границите на homo sapiens sapiens, а по някакъв начин се съвместяват световете, за да се успоредят и уподобят (“Птиче). Изправяме се пред реалност двойнствена,разположена във взаимна комуникация: човешкото не търпи ущърб и злост за сметка на животинското (ако не броим “Solea и тарантули”“), а се търсят достойнствата, но и колизиите на/между двете: “ако някога решиш/ че жирафите се радват на самотата/ и харесват гривнички/ то значи не съм те научил/ да виждаш/ сине”. Всичко това прави поетичния свят на Живка Иванова екзотичен, странен, примамващ: приличат стиховете й на картините на варненската художничка Маргарита Войнова, също изтъкани от фаунни и флорални мотиви и отгръщащи платното към особеното и различното; към цветното. Цветовете играят важна роля и при Живка Иванова: “Теменужен човек”, “Розова трева”, “червена питка”, “луничава ябълка”... Поетика на два свята, привидно различни, но еднакво сякаш красно красиви. В този смисъл Живка Иванова не я напуска надеждата и дарява тази надежда и на нас; не случайно книгата завършва с показателното “Прераждане”. Прераждане в други, които сме светли, които сме истински. “Оценяване на видовете” не се страхува да изрича имената, които й влияят и вдъхновяват: Уитман, Петя, Пандира, Майлс, Гоген, Пикасо, Паунд, Сумак, Замфир; изобщо едно привързване към видовете – и човешки, и животински, което не толкова ги оценява, колкото ги изцелява. Гали ги, гали, защото винаги намира начин да се добере до тях, да възлезе към тях: “безнадеждност оката”...

Непоискани дълбини, Динко Динков. “Либра Скорп”, Бургас 2017, с. 53.

Ако нещо се вдълбава във възприемането на стиховете на Динко Динков, това е усещането за самота. Не без значение за това усещане са наименованията на разделите в книгата “Непоискани дълбини”: “Самотно плаване”, “Сам и истински”, “Нима е самотата свобода”. Морето в неговата поетика не е море на възторг и въодушевление, както е при Христо Фотев, нито на споделена и поради това не толкова самотна самота, както в “Крайбрежна поема” на Милка Стоянова; неговото море е самотно и уплашено, самотно и заплашено – море, което стои беззащитно пред набезите на хората, забравили всъщност, че произходът им води началото си тъкмо от морето, тъкмо от водата: “Корабите с тралове излизаха/ от кея и мазутните юмруци/ заблъскаха по гнилото корито/ на газещата в тинята дълбачка,/ която плю през трюмовете кръв”. Четеш стиховете му и се сещаш за морето в картините на художника Александър Мутафов – сиво, нерадостно, прибойно. Затова в неговия поглед морето е патосно, тоест страдащо: то е като Иисус, подложен ударите с бич в деня Разпети Петък – “Разпятие”. Динко Динков събира в стиховете си по уникален начин морето и вярата, отъждествява ги: той вярва в морето и затова е вярващ, той има вяра и затова пише за морето. Странна е тази идентичност: за някое по-нечувствително ухо дори би се сторила кощунствена, ето защо на моменти в поезията си той е повече обяснителен и буквален – не, не понеже му трепва ръката, а понеже държи и дължи да разкаже докрай, изцяло тази самоочевидна за него идентичност: “Злокобно съскат в мрака демоничен/ омайващи, изтръгващи човешки облик, водни/ магически мелодии и близки/ на немощните аргонавти стават нимфите/ от дъното на Посейдон до медните/ и прокълнати брегове в кошмарни сънища”. Поради това аз бих се съгласил само на ¼ с думите на Ваньо Вълчев на гърба на стихосбирката: да, морето е в центъра на писмото, но не “като съдбовен спътник, носещ радост”, а като съдбовен спътник, носещ скръб. Колкото до България – не че я няма, но тя е завоалирана именно през вярата и именно през морето: в светоусещането на Динко Динков те са едно и също сега и винаги. Или, както той сам изрича: “Нима е самотата свобода –/ последна свобода ли е морето? [...] И лодка през безмълвната мъгла/ към Господ ли се носи устремена”. От нас зависи как ще разчетем тази лодка: дали тя ще бъде лодката на спасението, или на крушението...

Перила към небето, Наталия Недялкова. “Либра Скорп”, Бургас 2017, с. 42.

За заглавието на своята нова книга Наталия Недялкова прави асоциация с прекрасната песен на “Led Zeppelin”, може би най-популярната им – “Stairway to Heaven”, “Стълба към небето” (макар че моите предпочитания са на страната на “When the Levee Breaks” от същия албум). Аз обаче ще сторя друга аналогия: стиховете й, така както ги чета, ме препращат към един великолепен бургаски художник, Красимир Зинин, чиито композиции също по някакъв начин могат да се възприемат като движение към небето или, по-точно, движение от небето. За тази кореспонденция между стих и образ ме открови най-вече стихотворението “Ad infinitum” (“До безкрайност”), където Наталия Недялкова слови: “Не свършва пътят,/ след поредния завой/ отново дебне неизвестност: // дали ще бъде бряг,/ или отъпкана пътека пак,/ а може би/ бездънна вечност”. Разбира се, “Рисувайки света” също допринесе своята дан за моето прозрение. Разликата между двамата е все пак в прицелеността на творчеството: ако Наталия Недялкова разказва, така да се каже, за след времената, то Красимир Зинин рисува преди времената. Но и двамата градят или – за да сме по-съответни на креативните им интенции, показват без да се намесват, нещо като отражение на след и преди, свят, в който човекът почти го няма или изобщо отсъства. В стихосбирката “Перила към небето” особено се забелязва това в “Илюзия”, “След последната врата”, “За бисерите и песъчинките”... Две големи теми изкристализират в книгата: темата за илюзията и темата за пътя, за възкачването нагоре. Не случайно поемата в проза “Перила към небето” описва тъкмо такова възкачване, когато – за да се спасиш от отегчението, тръгваш нависоко. Идеята е, че този свят, който е илюзорен, измамлив, фалшив дори, не може да ти предложи кой знае какво; единствено освобождавайки се от неговите илюзии, заживяваш истински, ставаш истински. В този смисъл в поезията на Наталия Недялкова има и един особен педагогически, дидактически момент: тя иска да посочи онова, което прави живота действителен, да насочи човека към тази действителност, да го приобщи към нея. Но и още: това приобщаване не е възможно да бъде масово, на тълпи, то е индивидуален акт: избавянето от илюзиите всеки извършва сам за себе си. Затова и се изрича: “Възможно е да сме огледала,/ а в тях се взира/ Архитектът на спиралата // и търси себе си/ във всяка собствена творба,/ с надежда да открие изненада”. Да, така е: всеки сам трябва “да даде свой отговор на вечните човешки въпроси”, както правдиво пише на гърба на книгата Иван Сухиванов...

През прозорчето на детската градина; Зад пъстрото перденце се учило детенце, Теодора Вълева. “Образование ВК”; “Архимед”, София 2017, с. 110, с. 63.

Тези две книги стоят някак встрани от останалите, обект на настоящия преглед. Макар че, от друга страна, защо встрани?: та нали за да ни има нас, литераторите, и да ни четат, всичко това трябва да се създава като навик от най-ранна възраст, да се втъкава в детската душа още от люлката, ако щете. Има една такава индийска притча: отишла жена със седемдневното си детенце при живеещия наблизо мъдрец, искала да научи от него как да го възпита като добър и щедър човек. Когато обаче мъдрецът разбрал, че детето е навършило цяла седмица, отсякъл: “Закъсняла си!” В този смисъл ние също не трябва да закъсняваме, а колкото се може по-отрано да възпитаваме децата в любов към литературата, към писането; въобще към всички онези човешки дейности, които не се свеждат само до яденето, пиенето, тези три неща... Поради това тук не мога да не отбележа великолепното оформление на “Зад пъстрото перденце се учило детенце” с красивите илюстрации, пъстри и ведри. Е, има още какво да се желае от изобразяването на човешките фигури – твърде статични са те и сковани, двете завършващи рисунки обаче, на гарванката и гълъбката и на щуреца и мравката, са дело на майстор, личи си. Гледайки ги, не можем да не се сетим за илюстрациите на Бинка Вазова, която също е предпочитала да рисува за деца от предучилищна възраст. Радващо е, че по същия начин както Бинка Вазова в рисунките си в стихчетата си Теодора Вълева е успяла да намери пролука към детското сърце и ум, да ги оформи така, че лесно да се запомнят и рецитират. Йосиф Бродски твърди за римата, че предназначението й тъкмо за мнемоническо улеснение за възприемателя; и тук не можем да отбележим постиженията и на двете книжки – стихотворенията в тях лесно биха се учили наизуст, лесно биха се запечатали в паметта. Отбелязвам и чувството за хумор – децата обичат смешките, харесва им, когато в стиховете, предназначени за тях, няма само сериозност и нахмуреност: “Днес на мама ще помагам/ и престилчица си слагам,/ от тефтерчето с рецепти/ ще забъркаме гофретки!/ Ала нашата Писанка,/ тя нали е калпазанка,/ с лапичките вътре скочи,/ сладичкото поизлочи,/ та на място на гофрети/ си направихме... спагети!” Изданията безспорно са и полезни, но не и двете красиви: липсата на илюстрации в “През прозорчето на детската градина” малко озадачава. Предполагам, че бидейки помагало по-скоро за учители, Теодора Вълева е решила, че няма нужда от картинки, но е сгрешила. Или, по-скоро, издателството е сгрешило: когато стиховете се онагледяват, получава се синхрон, единосъщие във възприятието, което за децата е от изключителна важност. И който синхрон трябва да бъде винаги пред очите на всекиго, заел се с трудната и отговорна задача да пише за скъпите наши деца, да ги приобщава към изискания вкус и високото изкуство.

Резервни части (за нобелова поема), Росен Друмев. “Божич”, Бургас 2016, с. 95.

Случайните подредби понякога си бият добри шеги с този, който ги предприема, тъй и в случая: след двете детски книжки, призвани да възпитават у децата вкус към високата литература, мигом в ръцете ми се озовава истински пример за висока литература – книгата на Росен Друмев “Резервни части (за нобелова поема)”. Всъщност аз смятам Росен Друмев за един от най-добрите български поети в момента и само заради вгледаната като Буда в пъпа си софийска литературна камара той не се радва на успеха и уважението, които заслужава. Това се отразява донякъде в стиховете му (“няма”, “досие”, “самотен...”), въпреки че, според мен, не бива да се чувства маргинализиран, напротив – рано или късно той ще заеме мястото си в пантеона на националната поезия. Защото поетическият му маниер е уникален и самобитен: казах по-горе за биотоническите му стихове, може би сега трябва малко повече да обясня какво разбирам под това. Макар че, струва ми се, ясно е: биотоническа, тоест разтърсваща. Особено това се вижда в “Резервните части” – в книгата Росен Друмев използва всички възможности на езика, не се свени да употребява думи, които биха потресли някого/някоя, за които стихотворението е небе, море, звезди, душа и... и още нещо, както гласи филмовото клише. Ето я тази потресност в “утре”: “Любовта отхвърля траура сияе (жарка)/ като малка шунда в къси гащи (но дъл...)/ Любовта да бъде дълга нека Нищо/ дето гащите са къси Нищо/ дето гащите са ... Нищо” Росен Друмев не се страхува да показва живота такъв, какъвто е, с цялата му озъбеност, непривлекателност, мърлявост, може би поради това заглавията на стихотворенията му са с малки букви; прави го обаче поетически, което е изключителен ход – няма в българската литература толкова пряк израз на знаменитите стихове на Вапцаров: “С живота под вежди/ се гледаме строго/ и боря се с него,/ доколкото мога”. Ето едно двустишие, почти толкова силно и запомнящо се: “ненаситна жажда за живот/ която отвращава”. Не мислете обаче, че само злост има в стиховете на Росен Друмев, нищо подобно: той е и ироничен, и саркастичен, и сардоничен; изобщо е поетически вълкодав, който разкъсва по вълчи озверялото житейско безсмислие, за да го дари със смисъл (“... поезията се преструва на девица”). Една своеобразна любов-омраза откриваме в неговите стихове, един садо-мазохистичен поетически сленг, единствен в българското писане, уникален и неповторим. Четейки го, пред очите ми изникват картините на Кольо Карамфилов, рано отишлия си от света гениален художник, който по същия начин директно, без да стиска езика си зад зъбите, пресъздава света. С тази може би разлика, че ако Кольо повече поетизираше, то Росен повече прозаизира. Но с проза вярна и право куме в очи: да четеш “Резервни части (за нобелова поема)” е все едно да четеш живота в цялата му суровост без да му връзваш кусур. Просто го знаеш какъв е и затова не му обръщаш внимание: “И тежко и паметно потъвам в себе си”. Едно потъване, след което на бял свят избликват стихове, които “те карат да умираш”...

Сезони 2017, Стана Апостолова. “Direct Services”, София 2017, с. 159.

Книгата на Стана Апостолова определено желае да се манифестира като концептуален проект: четирите части са разделени на сезони – пролет, лято, есен зима, във всеки от сезоните има раздели – 5 в пролетта и по 4 в останалите. Разделите са разпределени ето как: “Пролет: Откровения, Пейзажи, Обич, Ние, Море”; “Лято: Пейзажи, Аз и Ти, Море, Размисли”; “Есен: Спомени, Пейзажи, Море, Размисли”; “Зима: Пейзажи, Настроения, Вкъщи, Море”. Прави впечатление, че във всичките “Сезони” срещаме “Пейзажи” и “Море” – тоест едни външни на поетическия Аз обекти, докато онези, които говорят за вътрешни състояния или за човешки взаимоотношения, са ситуирани по-произволно. В “Пролет” имаме Откровения, Обич и Ние, в “Лято” – Размисли и Аз и Ти, в “Есен” – Спомени и Размисли, а в “Зима” откриваме Настроения. Всичко това предполага по някакъв начин хем прилики, хем разлики: прилики в обектностите, разлики в субективностите. Предполага също така една по-промислена, повече заиграваща поезия, за жалост обаче, точно това не откриваме в “Сезони 2017”. Въпреки заявената концептуалност, стиховете са по-скоро семпли, клиширани, банални: не търсене на поетическа изненада, а преповтаряне на овехтели образци: “От мен до теб е лятното море,/ с топлата целувка на делфини,/ с потъването в звездното небе,/ с въздишките и изгревите сини...” Само един куплет, а колко тривиалности, прочее, цялата строфа е тривиалност. Знам, знам колко е опасно и накърняващо да оценяваш по този начин стихове – това най-дълбинно, най-искрено и откровено човешко излияние, но в същото време, когато това излияние застива в грохнали от употреба форми, някак не им хващаш вяра, стават ти досадни и скучни. Също както скучни и досадни ти стават картините на Кеазим Исинов, непрестанно повтарящи едни и същи граничещи с добрия вкус сюжети, а понякога дори прескачащи го. Картини-кич, пълен кич отвсякъде! Цели 179 произведения са включени в книгата, но след като човек тръгне чинно и почтително да ги чете, му светва, че ако бяха поне със 149 по-малко, книгата само щеше да спечели: повтарят се, потретват се, почетвъртват се, ретроградират се... При такива стихосбирки, тръпнещи да поберат в себе си всичко, дето е написано, се сещам за проф. Божидар Кунчев, който отговори така на една млада поетеса, споделила му, че в книгата й ще има към 70-80 стихотворения: “А Ботев е написал само 20”. Робърт Фрост е казвал, че да се нарече човек поет е също толкова нескромно, както да каже за себе си, че е добър човек. В тази връзка: повече скромност, приятели, повече скромност. Понякога тя е много повече поезия от което и да е стихотворение... И, накрая, нещо като съвет: и повече подборка и редакция...

Сърце на ситни кръпки, Валери Еличов. Издателско ателие “Аб”, София 2017, с. 110.

Четейки “Сърце на ситни кръпки”, се връщам много-много назад, в ония времена, когато в Бургас поетичната мода се определяше от Христо Фотев и от Недялко Йорданов. Валери Еличов не крие, че неговите пристрастия са към поетическите акробатики на Недялко: най-напред си на избора на редактор, а след това и с предговора, в който неговият учител пише: “Кой да предположи, че актьорът Валери Еличов ще стане истински поет...” В това начално изречение се крие и секретът към поезията в “Сърце на ситни кръпки”: това е поезия и още нещо; стихове, писани не само като стихове за четене, но и като стихове за изпълняване. Убеден съм, че към много от стихотворенията в книгата има написана мелодия и те се изпълняват вероятно в съпровод на китара. Метриката им е такава, мелодична, певческа (“Задушница”), не случайно заглавията на пет стихотворения съдържат думата “песен, песничка”; дори последното е наименувано по този начин, “Финална песен”. Затова не е учудваща похвалата на Недялко Йорданов: “Харесва ми, че Валери не е искал да бъде на всяка цена модерен и че се придържа към строгата класическа форма, която е най-трудна за писане”. Прочее, това че “строгата класическа форма” била “най-трудна за писане” не е вярно: колкото и да си представя предговарящият, че белият стих е своеволен и произволен, за него се иска усет за изграждане на стихо-почеркаа, опрян преди всичко на ритъм, което е доста по-сложно да сеполучи, когато не се опираш на патерицата на римата. Както и да е, оставяме теоретичните спорове встрани, по-важно в случая е, че поетическата привързаност на Валери Еличов предопределя съдържанието на стиховете – те са за любовта: “Ще забележиш – обръща се той към читателя, – че в повечето от текстовете ми става дума за една жена... С която бях истински щастлив, но Смъртта ми я отне... Докато беше с мен, не написах нито едно стихотворение за нея... Просто я обичах. // Тази книга посвещавам на светлата й памет.” Съчетавайки двете – римата и любовта, откриваме в писането на Валери Еличов отгласи от живописта на Сули Сеферов: една мелодраматична нотка, където жената се явява като привидение, което лирическият Аз (позволете ми да използвам тук този терминологичен трафарет, но, струва ми се, в поезия от такъв тип той е съвсем на място) нито иска, нито може да забрави: “Девет месеца.../ А не съм те сънувал.../ Как си там? Вижда ли се отгоре?” Болката от загубата се излива в рими, възклицанията от любовта се изливат в рими: ако, мисля си, някой композитор на популярни песни напише музика по някое от стихотворенията в “Сърце на ситни кръпки”, ще се получи прекрасен шлагер. Шлагер, разтопяващ сърцата и да пълнещ със сълзи очите на сантименталните почитатели...

Фрегатата съшива хоризонта, Константин Корадов. “Информа принт”, Бургас 2017, с. 118.

Това е третата поетична книга, чието заглавие препраща към морето. Интересно е да се види какви са разликите, отделящи я от останалите две – на Милка Стоянова и на Динко Динков. Във “Фрегатата” обаче морето е повече повод, отколкото главен герой; повод да се изкажат горестите, скърбите, разочарованията. Тази нагласа провиждаме и в другите две книги на/за морето, и е любопитно да я изтълкуваме. Въпросът е: защо морето, което по принцип, особено в представите на децата, се свързва с радост, смях, ваканция и веселие, за порасналите поети е повече извор на тъга и печал. Дали да не търсим тук отгласи от наблюденията на Върбан Стаматов, че с морето българинът не знае как да се справи, че за него то е само безплодно пространство. Писателят разказва: “Веднъж преди години пътувах с един палубен боцман по прякор Шопа, който след четвърт век кандилкане по корабите още въздишаше: “Ех, да беше нива морето! Че да я разора...” – При целия си фантастично променен живот и безукорен външен морски гланц той като че не виждаше особен кяр от тия огромни безполезни маси вода, близо милиард и четиристотин милиона кубически метра. Виж, ако беше земя!...” Не мисля обаче, че в стиховете на Константин Корадов стои този “орачески” копнеж, друго е при него: впечатлен от безмерността му, ентусиазиран от величието му, той доброволно отдава първенство на морето, възхищава му се, боготвори го дори: “И в твоите подводни сенки/ аз приласкан се гмуркам./ Очарован!/ И толкова съм малък,/ а ти си тъй Голямо...! // Нали разбираш –/ единствено на теб/ се доверявам”. И тъкмо от осъзнаването на “малкостта”, на миниатюрността идва тихата и проникваща навсякъде тъга; тъгата, че не си в състояние в житейските всекидневности да си на висотата на морето, да си толкова самодостатъчен, колкото то е самодостатъчно. Приличат тук стиховете на поета на творчеството на художника Кирил Симеонов: той също осъзнаваше малкостта си и това го караше да бъде смирен, събран, съсредоточен. Та в този точно смисъл наистина ти е безкрайно нужна тази фрегата, която съшива хоризонта, защото без нея светът ти ще се разпадне, ще се разлети на парчета, които нищо и никой не би могъл да събере. Морето в поезията на Константин Корадов е и това: световната реалия, планетарният факт, самото съществуване на който осигурява и подсигурява твоето индивидуално, мъничко съществувание. Или, както изрича той в последното стихотворение: “невероятната съдба на спомена/ за нашето предвечно съществуване” (“В отвъдното”). Отвъдното, тоест, е морето, което ни крепи и ни дава надежди в нашето отсамно, тъй незримо...

Цигулка с тяло на жена, Елена Трендафилова. “Фабер”, Велико Търново 2017, с. 91.

В българското приложно-художествено конфекционно пространство се шири една мода на гоблените: велики картини, велики личности, велики гледки биват предлагани в комплект от разноцветни конци, матрици върху панама, мъниста и какво ли още не на грижовните и прилежни домакини, които със ситен бод да изработят съответното произведение. След като свършат, усърдните шивачки с гордост го закачват на стената и се хвалят на гостите си със сръчност и вкус. Да, сръчност не може да им се отрече, ала вкусът им ми се струва проблематичен. Така проблематични ми се струват и някои стихосбирки, в които – да, сякаш поезия е, има рими (любопитно е, че римата в тия поетични книжки е задължителен артикул, сякаш поезията може да бъде единствено римувана), строфи, но ударението при тях попада тъкмо върху думата “сякаш”. Защото са клиширани, трафаретни, с една захаросана сантименталност, която обаче повече нагарча, отколкото да въздига. За жалост, точно такива усещания извиква у мен стихосбирката на Елена Трендафилова “Цигулка с тяло на жена”. Оставям буквализма на корицата (уточнено е изрично, че е създадена по рисунка на самата авторка), както и още по-здравият буквализъм на гърба на книгата (макар че, ако сме прецизни, това, което държи в ръцете си Елена, е не цигулка, а контрабас), но съдържанието няма как да оставя: то е на ръба на кича; на едно писане, от което се стича сладникавост, а използваните думи са предвидими и разпознаваеми. Щом е Бургас, значи ще има рибарски мрежи и стихове; щом ще е дъга, значи трябва цветно да блести, а пък небосводът да е тъмен (макар че това климатично е невярно – дъгата се появява на светло небе); щом има душа, тя задължително трябва да е самотна... Няма да продължавам, ако някой не ми вярва, нека вземе в ръка “Цигулка с тяло на жена” и ще се убеди в думите ми. За щастие, книгата донякъде я спасява краят й: “Мисли безредни, мисли безвредни”, където можем да открием наистина прозрения. Например: “Дълбокото или високото – кое е по-голяма бездна”; “В живота най-ярко се забелязва присъствието на липсващите”; “На черната лястовица косите й побеляха и се превърна в бяла лястовица”... Не всички афоризми са така концентрирани, но, тъй или иначе, те са по донякъде спасително въже за стиховете в “Цигулка с тяло на жена”. И един интересен момент: започнах с гоблените, а Елена Трендафилова разказва история, в която услужила със зелен конец на своя съседка, пък после той самият за нейното ръкоделие не стигнал. Да, понякога критиката има попадения в десетката...

От така направените кратки анализи мога да заключа, че бургаската поезия се намира в сравнително добро здраве, че е жива и продължава да излъчва прекрасни книги. За съжаление, две от тях – тези, които ми харесаха най-много, не могат да влязат в състезанието за поетичния “Пегас”: “Зверобой” е на варненски автор, а “Резервни части (за нобелова поема)” е издадена през 2016 г. Слава Богу, талантливи книги има още като, според мен, поне три могат да бъдат отличени с наградата. Посочвам ги по азбучен ред: 1) “Градина под прозореца” на Лилия Христова заради фино изтъкания минимализъм на словото; 2) “Крайбрежна поема” на Милка Стоянова заради ефирната поетика, която излъчва всеки ред; 3) “Оценяване на видовете” на Живка Иванова заради нетрадиционната гледна точка към света на всички живи същества.

 ------------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите