Под прицела на думите в есеистично-поетичната книга “Спусъци” на Людмила Стоянова

Под прицела на думите в есеистично-поетичната книга „Спусъци” на Людмила Стоянова

Новата (трета поред) книга на Людмила Стоянова съдържа 34 есета, 40 стихотворения и 7 нейни цветни илюстрации, които допълват и акцентуват важни семантични възли в контекста на цялата книга. Есето е труден литературен жанр. В него авторът трябва така да подбере и съчетае словесните и графическите изразни средства, че чрез текста да въздейства едновременно върху мисленето, въображението и емоционалния свят на своите читатели. А това означава, че словото му трябва да бъде нестандартно, изпълнено с афоризми и духовити разсъждения, които да изненадат читателя. Тъй като есето е вид аргументативен текст, то трябва да поднесе и достатъчно убедителни доказателства в защита на тезата на автора, която най-често не съвпада с общоприетото становище по поставения проблем. Всичко това изисква авторът на есето да притежава широка култура и богат запас от знания в различните сфери на живота, науката и културата. Това обяснява защо (въпреки че е създадено като жанр още през XVI век), малко писатели имат дързостта да пишат есета.

Есеистичните текстове на Людмила Стоянова показват подчертана тенденция за навлизане в сферата на философията, един осезаем стремеж да бъде изваден на показ конфликтът на младия човек не само със средата, в която го е положила Съдбата, но и с научно-техническото развитие на новия свят, който все повече използва услугите на изкуствения интелект (есето й „Номер 1990 или творческото съзнание в лабиринтите на цифровия свят”, „Литературен свят”, бр. 156, 2023 г.). Затова в книгата си Людмила Стоянова тръгва от библейската теза „В началото бе Словото...” и Бог каза „Да бъде светлина...”, защото за нея думите са спусъци на съзнанието, в което „паралелно дишат много светове”. Тя обаче, съзвучно с постиженията на съвременната човешка цивилизация, се опитва чрез думите си да отиде отвъд Библията, като допуска, че е възможно „всяка дума и звук да се окажат пароли за други измерения”. Вярата в Бог при Людмила Стоянова прекрачва границите на схоластичното възприемане на християнството, тя вярва, че Бог присъства както в тишината, така и в звука, че го има и в празнотата, и в изобилието, и затова може да освобождава душата на човека „от страха и болката”, да я лекува и да превързва раните на „счупените й крила”. В тълкуването на Библията Словото е представено като образ и същност на Бога и затова носи в себе си тайната на Сътворението. То символизира проявяващия се разсъдък в речта, в природата на живите същества и в непрестанното досътворяване на света. С помощта на своето собствено слово, дарено й свише, Людмила Стоянова дава зрим образ на съня на светулката, на раждането на цветовете върху платното на художника, на блясъка на северните ледници, в които, по време на собствените си нощни сънища, вижда раждането на Истината. А Истината понякога може да има и много лица – да носи в себе си както представата за „соления опит”, който е изхвърлил спомените ни като „съхнещи водорасли” на брега на живота ни, така и в часовете на човешката ни самота да замръзва в тишината на сърцето на онези изгреви, в които никой не чука на вратата ни. Истината е като скалпела на хирурга, превъплътил се в образа на „здравия разум”, който „оперира” нашето търпение и зашива старите ни рани. За Людмила Стоянова тя е като огъня – никой не може да я прескочи и затова е от изключителна важност „какъв отпечатък ще оставим по пътя си”. Защото „пламъкът не е враг на земното, нищо, че го изпепелява – той е един благороден проводник между два свята – светът на земното и светът на небесното...”

В тълкуването на земното и небесното Людмила Стоянова подхожда като философ. В собствените си безсънни нощи, под воя на „черните вълци – глутница от съмнения и потиснати нагони”, тя достига до съзнанието, че Егото и низшият Аз на човека „драпат за своята детронирана и потисната власт, за да манифестират принципа на противоположността”. За да достигне до истината за живота, човекът трябва да приеме „черните вълци” като „верни спътници и безмълвни учители” в най-сложното човешко пътешествие – пътуването към себе си. Само с тяхна помощ той ще успее да победи своя „вътрешен мрак”, само те могат да му отворят очите, за да види „напуканите пети на страха”, който поражда „съмненията”, само те ще го накарат да осъзнае, че в този наш земен свят не е важно дали ще успееш да станеш мис „Каприз”, или да се класираш в клуба на „Готините”. Важно е да осъзнаеш, че „светът не е само черно-бял”, че в него има и червено, като рукнала от сърцето кръв, и синьо, което извисява към небето, и жълто, което търкаля хоризонта като „огнена сфера” и оставя златна диря по водното огледало. Да осъзнае, че истинският човек е като диамант в мина, но за да го намериш или да станеш самият ти като него, трябва дълго и упорито да копаеш земните пластове на собствената си душа.

В раздела „Поезия”, включващ 40 стихотворения, освен познатата ни от есеистичната част на книгата тема за човешката душа, която „търси красотата / и само с любовта ще е спасена”, навлизат и нови, гражданско-патриотични мотиви, свързани с българската история:

...
Поетът онемя и писа
за подвига, за жертвата, за смелостта,
за силата на Ботевата чета,
с „Радецки” стигнала брега.
За Дякона, възкръснал на въжето,
за тихата победа на духа,
за вярата, изпълваща сърцето –
със лъвски скок да мине пропастта.
„Подвигът на кръвта”

Паралелно с преклонението пред подвига на титаните на българското национално-освободително движение се редят стихове, изпълнени с болка, породена от тежките житейски изпитания на българските емигранти в Румъния; от несбъднатата мечта на Странджата, че „нявга – в правда свила земния венец, ще крачи Свободата смело”; от вида на „кървавите ризи” на момците и „сплетените плитки на момите, / отдали се на бурното море”. Редом с тази болка поетесата представя и възторга си от „смелите мъже със знамената”, които със смъртта си изграждат „мост към вечността” на бъдещата свободна България. И точно гордата саможертва на предците ни пред олтара на Отечеството поражда в душата на Людмила Стоянова онези горчивите питания към днешния ни ден, които тровят душите ни: „Защо неправдата расте, / кат бурен в святата градина?”, „Защо светът е полудял?”, за да я накарат да посочи гнилите плодове на днешното ни време с „мазни баници” и „псевдодемокрация”, в която „парата власт има”, защото „някои крадат джанки – други обират банки” и „овча кожа носи вълкът”, когато проси гласове от „овчето стадо” на избирателите. Тъжна е гледката на бутафорните ни празници, в които „мирише на кюфтета, гранясало и мас”, а момчетата послушно „играят във екстаз” като мечки, танцуващи край гюмове, докато „една самотна майка ражда във гараж”. Ампутирана е българската памет не само за гордото ни национално минало, а и за любовта към родния ни дом:

Не помниш ли
В зениците на суетата
лежи ранена гордостта
и с кръв рисува празнотата,
родена в пулса на греха.
(...)
Не помниш ли пътеката към мама,
към бащиния дом и радостта?
Нима забравил си, че Раят
живее в малките неща?!

Преминала през овразите на живота у нас и в чужбина, поетесата се завръща и с изранена душа преминава през картините на българската есен, в която среща само „смръщени лица” на фона на ослепелия от светлината на фалшивите неони град, който „не вижда есенната красота”, за да изрече своята молитва за прошка:

Прости ни, майчице едничка,
че бяхме глупави деца...

Есеистично-поетичната книга „Спусъци” на Людмила Стоянова представя едно ново нейно лице като творец със зряло мислене за истините в човешкия живот. Затова искам в края на моите размисли, предизвикани от включените в книгата й произведения, да цитирам финала на нейния личен автопредговор, в който тя се обръща с особен призив към своите читатели:

„Истината понякога идва като изстрел – тя е бърза като светлината на падналата светкавица. Мъдростта, която носи в себе си, се спуска от Вселената, а ние пишем, рисуваме, пеем, а понякога дори обичаме... Не се страхувайте да изследвате спусъците на вашето сърце, защото именно чрез тях то ще става все по-голямо и по-красиво.”

------------
Людмила Стоянова, „Спусъци”, С., 2025.
------------