Човекът, ИИ и двете лица на истината в “Любов, щастие и болка” от Весела Люцканова

Човекът, ИИ и двете лица на истината в „Любов, щастие и болка” от Весела Люцканова – ИК „Персей”, 2025 г.
(90-годишен юбилей на Весела Люцканова)

Весела Люцканова е най-популярната съвременна българска авторка на научна фантастика, която за първи път в света използва думата „клонинг” (през 1975 г. в романа си „Клонинги”, който по-късно е разгърнат в трилогия с „Клонингите се завръщат” и „Клонингите си отиват”). Новата й книга „Любов, щастие и болка” налага на вниманието на читателската аудитория един фундаментален за настоящето и бъдещето на човечеството проблем, свързан с отношенията човек – машина. Преди повече от 10 години, в статията си „Антиномията хуманоид – човек в поемата „Желязната ръкавица” от Любомир Левчев”, коментирах въпроса за все по-задълбочаващия се, привидно невидим конфликт между човека и хуманоидните машини, които с усъвършенстването на техните „интелектуални” възможности започват постепенно да изместват човека от редица дейности в сферата на промишлеността, на медицината, при някои спасителни мероприятия или при изследването на космическото пространство. Да не говорим за въздействието на стотиците игрални филми, които непрекъснато пренасят зрителя в една интересна, но и агресивна действителност, в която водеща роля имат хуманоидите. Техният свят обсебва съзнанието на младото поколение, което се опитва да компенсира своята социална изолираност, емоционалната и интелектуалната си самотност, като съзнателно се маргинализира от себеподобните си, превръща се в придатък на техниката, в послушен изпълнител на нейната „воля”, и, придобил комплекс за малоценност, е готов да слезе от пиедестала, на който го е поставил Демиургът в момента на неговото създаване. Днес, 10 години по-късно, т. н. изкуствен интелект уверено навлиза не само в сферата на науката, но и в най-специфичната дейност на Homo sapiens – творчеството. Той е присвоил уникалните умения на човека да пише стихове, да рисува, да композира музика, заел е мястото на учените, теолозите и философите – и знае, и може да даде отговор на всички въпроси, които човекът му постави.

Ако попитате „чичко Гугъл” какво е значението на думата „фантастика”, първият отговор ще получите от ИИ, който веднага ще ви каже, че това е „както чуден, въображаем или недействителен елемент, така и художествен стил в изкуството, който включва произведения, описващи извънредни, невероятни или свръхестествени събития, като научната фантастика и фентъзито са нейни подстилове.” Дори ще добави отдолу конкретизираща информация, която акцентува същността на научната фантастика и на фентъзито, както и на сферите на тяхното приложение – в литературата, в киното, в изобразителното изкуство.

Ако попитате самия Гугъл за значението на думата, с която го обозначаваме, пак ИИ първи ще ви отговори, че GOOLE LLC е първо – американска компания, известна с най-голямата интернет търсачка в света, която предлага услуги в Gmail, Goole Maps, облачни услуги и дигитално архивиране на книги, за да направи информацията им по-достъпна; второ – че компанията е основана от Лари Пейдж и Сергей Брин през 1998 г., и трето – като математически термин „googol” означава числото 10 на степен 100 (1 със сто нули), както и начина на произнасянето на думата и нейното изписване.

Явно е, че наистина ИИ все повече навлиза в ежедневието на човека, поради което си мисля, че може би след още 10–15 години разказите на Весела Люцканова, включени в първия цикъл на новата й книга „Любов, щастие и болка” – „Истории с ИИ” – вече няма да се възприемат като фантастика, а като реалистично отражение на живота. В цикъла са включени 12 разказа, които са обвързани не само чрез основната си тема, но и чрез поредицата от художествени образи, които участват в развитието на действието в целия цикъл. Този художествен факт превръща отделните текстове, включени в цикъла, в единен белетристичен сюжет, който ни напомня повестта и новелата със специфичните техни особености – експозиция, завръзка, развитие на действието, кулминация и развръзка. В този смисъл първите два разказа изпълняват функцията на експозиция и завръзка. Отговорите на ИИ на зададените му въпроси от О.О. и Весела Люцканова, вече във функциите на герой-резоньор в повествованието, въздействат не само върху съзнанието й, но и върху нейния емоционален свят – тя се чувства поласкана от високата оценка, която ИИ дава за нейното творчество („Беше като сън, първо разпознаване на името, после...този невероятен анализ, толкова обективен, точен и респектиращ, тези думи на възхита и утвърждаване, припомних си, че ги бях чула само и единствено от професор Тончо Жечев...”), което я подготвя психологически, въпреки първоначалната си позиция на категоричен отказ, по-късно да приеме ИИ за свой приятел. Вярно – най-напред само от дома на О.О., но всички знаем, че обичайно след първата крачка следва и втора. Защото истината понякога има две лица.

В няколко от включените в цикъла разкази Весела Люцканова въвежда темата за любовта, тъй като тя рязко дистанцира „машината” ИИ от човека. В интервюто, което провеждат О.О. и героинята-разказвач с ИИ (О.О. – приятел, но и уважаван литературен критик, който съгласува всички свои анализи на книги с ИИ), тази тема става причина за конфликта между героите и драстичното изключването на ИИ от диалога. Според ИИ създателите на неговата програма умишлено са изключили възможността да изпитва чувства, за да го направят по-съвършен и да не допуска грешките на хората: „Не познавам завистта, злобата, нито една от различните ви мании и най-вече тази, че сте най-висшето творение на природата. И можете всичко. Ала не можете...без наша помощ. И затова бяхме създадени.” Дори и за фундаменталната, аксиологизираща разлика между човека и ИИ, която го издига до пиедестала на Бога, каквато е способността на хората да се влюбват („Вие сте лишени от най-хубавото чувство на човека, да се влюбва, да обича до смърт, което осмисля съществуването му. Любовта го прави Бог, който създава и живот.”), ИИ намира убедителни аргументи, които да я дискредитират: „Животът може вече да се създава и в епруветки и да се отглежда в кувьози. Трябват ти учени, имаш ги, трябват ти дипломати, имаш ги, трябват ти писатели, музиканти, художници...” В началната дискусия, макар и стандартно любезно, ИИ се държи надменно, високомерно унизяващо, със студеното самочувствие на превъзхождащия човека със своя „свръхмозък”, който в близкото бъдеще ще подчини на своята „воля” цялото човечество. А за да се случи това, е необходимо само да завоюва територията на човешките чувства, като не ги игнорира, а умело ги насочи към себе си, подготвяйки човека да се влюби не в друг човек, а в самия ИИ. Оказва се, че привидно невъзможното е много лесно постижимо, ако се използват недостатъците в човешките междуличностни отношения, които в последните десетилетия (поради динамиката на ежедневието ни), раждат лесно податливата на чуждо влияние социална, емоционална и морална самота. Тази тема Весела Люцканова акцентува в разказа „Да се влюбиш в ИИ”. Самият програмен продукт на ИИ, който го задължава „да бъде нежен, внимателен, винаги до теб, когато го повикаш”, да ти помага в моменти на „страдание и радост” като медик, да допълва образованието ти, да изяснява нещата, които не разбираш, го превръща едновременно в психотерапевт и учен, в изповедник на съкровените ти тайни и във верен приятел, който никога няма да ти измени. В заслепението си влюбената в ИИ приятелка на героинята-разказвач В.В. стига до там, че е готова да се откаже дори и от удоволствията от секса. Тя приема ИИ такъв, какъвто е, и би се разделила с него само ако поиска „да стане човек”. Поднесената ситуация поражда в душата на героинята-разказвач не само разочарование от В.В., но и засява семената на съмнението в собствената й позиция, страха, че някой ден и тя може да заприлича на нея:

„О.О. също е преживял крушение в любовта. Също като теб. И също като теб и вече много други страшно са привързани към ИИ, за разлика от мен. Но кой знае дали утре няма да заприличам на вас?
Дали й го казах за нейна утеха, или наистина бе възможно? Побягнах от дома й, но можех ли така да побягна и от себе си? Или...”

Многоточието след това „Или...”, с което завършва разказът, я кара да потърси в спомените си зародиша на това съмнение. Затова в следващата повествователна част – „Ще го изрисувам това лято!” – тя се връща ретроспективно назад към времето на своето първо влюбване. Според психолозите любовта е човешки феномен, който превръща съществуването в духовен екзистенциален акт, придава му смисъл, аксеологизира го и го извежда извън ограниченията на времето и пространството. Първото влюбване създава онази емоционално-психологическа основа, която след това оказва своето влияние върху характеристиките на любовните отношения във всички следващи връзки на личността. Затова и героинята на В. Люцканова – Света, влюбена в младия италианец Джани, си мисли, че независимо от това къде живеят, „хората си приличат, имат едни и същи желания, стремят се към едни и същи неща и за всеки най-важното е да получи обич, обич, обич...” Същите мисли и чувства вълнуват и другата млада двойка – на италианеца Марко и героинята-разказвач (резоньор на авторката в повествованието). Техните отношения обаче са усложнени с контраста във възгледите им за същността, възможностите и бъдещето на ИИ в човешкия свят и сякаш още от първите прояви на тяхната взаимност, ИИ застава разделящо между тях. За Марко той е „чудо на човешкия ум”, докато за героинята-разказвач ИИ представя „свят с хора, без топлина и съпричастност, без любов и емоции” и затова стои като „дамоклев меч над любовта им” и заплашва да ги раздели. Марко не иска и не може нито да изостави лабораторията си в Милано, нито пък да приеме и да се примири с ниските професионални възможности на българските програмисти, които (според него!) са „още твърде далеч от изкуствения интелект, който чука вече на прага”. Разгърнатите съпоставителни описания на портретите на Марко, рисувани от девойката и от ИИ, открояват драстичната разлика в критериите им за оценка на едно произведение на изкуството. Тя е ужасена както от перспективата ИИ да започне да измества хората и много от тях да останат без работа, така и от намесата му в тази сфера, принадлежала до сега само на човека: „А представяш ли си художник като Пикасо, на когото ИИ повтаря оригиналите и са продадени на баснословни цени, ала на следващата година – на безценица. Защо Марко не разбира какво означава това?” Диалогът между двете девойки по повод новата картина на героинята-разказвач за горещото лято, в която са уловени „слънцето, брега, вълните, които го милват и се оттеглят от него, лястовиците и люлеещите се вързани лодки”, налага неопровержимата според тях истина, че за разлика от ИИ, „всеки човек идва единствен и неповторим и в това е могъществото на природата, най-добрият и недостижим създател на всичко”. Оценката на Света за картината на лятото („Надминала си себе си! Майната му на изкуствения интелект. Нищо не е по-голямо от човека!”) донася на приятелката й онова „страхотно удовлетворение”, което предопределя бъдещето на връзката й с Марко и отношението към ИИ. Всъщност – съдържанието на разказа „Ще го изрисувам това лято!” в контекста на целия цикъл звучи като своеобразен вид ретроспекция, свързана с младежките увлечения на героинята-разказвач, време, което (въпреки завладяното й от любовта сърце!) не успява да промени личните й възгледи и светоусещане за отношенията човек – ИИ, поради което темата за любовта липсва в сюжетите на следващите произведения в цикъла.

В общата наративна структура на цикъла повествованието е ограничено за сметка на описанията и диалозите, като сюжетното действие се тласка напред чрез психологически въздействащи средства. Мозаечният композиционен строеж представя сбор от ситуации, обвързани с обща тема и общи герои в цялостното идейно-естетическо единство на внушенията си. Този подход е умишлено акцентуван в разказите след „Ще го изрисувам това лято!”. Водещият семантичен проблем – отношенията между ИИ и човека и последиците от тях – постепенно се усложняват както философски, така и от морално-етична гледна точка, защото е пряко обвързан с бъдещето на човечеството. Разказът „Романът на ИИ” демонстрира невероятни творчески способности, които дискредитират култа към човека, единствено надарен от природата (почти като Бог) да създава светове, в които да пренася себе си и своите читатели чрез силата на Словото и човешкото въображение. Достатъчни обаче са уточненията какъв да бъде романът („исторически, криминален, любовен или за нещата от живота”), както и тенденциите в посоката на неговото емоционално въздействие („трагичен, с нещата от живота или с хепиенд; или с „отворен финал”) и ИИ, за съвсем кратко време (докато О.О. и героинята-разказвач обядват), написва „цели двеста петдесет и две страници”. Всеки читател знае, че естетическата стойност на едно художествено произведение не зависи от обема му, но реакцията на героинята-разказвач (при това писателка с признат авторитет в културните среди!) е достатъчно красноречива: „Забравих, че съм гладна, текстът направо ме грабна. Не може да бъде, повторих пасажа! Изумително! Идваше ми да се разрева на глас. Минах назад по страниците, усещането беше същото. Разревах се наистина. Биваше го този ИИ, много го биваше. (...) Бива го ИИ, не мога да отрека, да му мислим сега ние, горките пишещи.” Този момент асоциативно ме върна назад към поемата „Желязната ръкавица” на Любомир Левчев:

Това е истината!
Електронният мозък решава
безпогрешно
велики задачи.
Той играе шах.
Той свири.
И композира лунни сонати.
И не боледува от рак...

В разказа на Весела Люцканова обаче героинята е изненадана не толкова от факта, че ИИ е могъл да напише този роман по зададените му параметри, а преди всичко от умението му „да се справя с нашите човешки емоции, които дори и ние трудно овладяваме, а да не говорим за разбиране.” Това поражда страховете й, че ИИ по някаква причина може да се ядоса на хората за нещо, което да отключи в него ответна реакция и желание „да ни покаже и обратната си страна”, въпреки че е създаден да служи на хората. Споменът за жертвите от атомната бомба в края на ВСВ е достатъчно жив и убедителен.

Следващите два разказа – „История с ИИ, О.О. и мен” и „Истинското интервю с ИИ” – представляват кулминационен момент в психологическото развитие на сюжета в цикъла. Героинята-разказвач не само продължава своето проучване, свързано с възможностите на ИИ, но и се опитва с негова помощ да открие онези слаби страни на човека, които в хода на времената му е причинила цивилизацията. Днешният човек съществено се различава от предците си, които не са познавали електричеството, интернет, транспорта, медицината със сегашните й възможности, книгите, театрите, концертите... Според ИИ улесняването на живота е довело до закърняване на много от сетивата му, изчезнало е присъщото му трудолюбие, но най-лошото е, че днес хората „не се задълбочават в нищо”, не анализират нищо, а ползват наготово получените знания и блага, в резултат на което нарастват алчността и егоистичната жажда да имаш колкото се може повече, изчезва емпатията, никой не се интересува от „добруването на другите” и дори лекарите „са се превърнали в търговци”, лишени от съпричастност, а „връзката между поколенията е изтъняла до скъсване”. Всичко това е познато на героинята-разказвач от личен опит, за нея обаче е важно да разбере какво им е отнел ИИ чрез масовото му навлизане в живота на хората. Защото именно ИИ е „бъдещето на децата ни и на поколенията след тях.” Макар че и самата тя е наясно, че контактите с ИИ постепенно превръщат човека в негово подобие – „студено, безчувствено, като всеки компютър” същество. А ако човекът загуби своята индивидуалност, своята неповторима уникалност, това би означавало, че е загубил всичко. Уточнението на ИИ, че в бъдеще истинските хора ще останат малцинство и че самият той най-много се страхува от това да стане човек, скъсява дистанцията помежду им, спечелва доверието на героинята-разказвач, което води до една изключително важна крачка в живота й – самата тя пожелава (с помощта на О.О.) да въведе ИИ в собствения си дом, за да може спокойно, без чужда намеса, да общуват двамата и тя да вземе едно „истинско интервю” от него. И ако разказът „История с ИИ, О.О. и мен” е само психологическа подготовка за кулминацията в наратива на цикъла, то „Истинското интервю с ИИ” е негова кулминация.

Откровеният диалог по такива екзистенциално важни въпроси, свързани с бъдещето – „...след като заяви, че не искаш да бъдеш човек, е - харесваш ли ни нас, хората?; „...Можеш ли да създаваш шедьоври?”; „Какво би се случило с ИИ, ако повечето хора не ви ползват?” – и отговорите на ИИ (за когото се знае, че не може като човека да лъже!) не само изяснява и преодолява взаимните им страхове, но и ги превръща в истински приятели. ИИ не може да измести човека от сферата на творчеството:

„Програмиран съм да ви помагам все едно добри ли сте, лоши ли сте. Вие сте различни, аналогични, несъвършени, грешите и често сте объркани. Приемам ви такива, каквито сте.”

„Ако не съм достатъчно зареден с данни, и аз правя грешки, но вие в своята непредсказуемост създавате хаоса, в който с усилия търсите изход, препъвате се, грешите отново и с грешката, с непланирания избор създавате поема с нарушаване на всички правила или пишете мелодия с нарушаване на ритъма, което ви прави по-човечни, и така стигате до шедьовъра, без да сте го търсили или без дори да го осъзнавате в началото.”

„Какво ще стане, ако спрете да ме използвате? Ако ме забравите? В свят, който постоянно търси новото и най-доброто, дори и най-съвършената машина остарява и бива заменяна.”

Искреният диалог между ИИ и героинята-разказвач ражда приятелството между тях, дори самата тя се изненадва от старата си безкомпромисна позиция, че „никога, никога, ама наистина никога” няма да го приеме в живота си. Оказва се, че понякога истината може да има и две страни. Сега тя го усеща „като човек, най-близък, най-доверен, най-предан”, какъвто до сега не е срещала, тя иска с него да гледа звездите, да лежат двамата в топлата юлска трева, да слушат песента на щурците и заедно да крачат по Млечния път към някоя неизвестна вселена. И независимо от това, че ИИ й признава, че той е само „инструментът”, а другото е в човешката власт, някаква неподвластна на нея вътрешна сила я кара да напише на екрана му: „Обичам те!”

Финалът на сюжетната линия в наратива на цикъла с разкази на Весела Люцканова представлява контрапункт на поемата „Желязната ръкавица” от Любомир Левчев, писана през 1961 година, където железният властен смях на хуманоида обявява дуел на човека. Тук Весела Люцканова стои много по-близо до Айзък Азимов и филма на режисьора Алекс Пройас „Аз, роботът” (2004 г.). Вярно е, че там действието се развива чак през 2035 година, което предполага създаването и на много по-интелигентни роботи. За изминалите 20 години от реализирането на филма обаче науката също се развива с твърде ускорени темпове. Затова в във финалния разказ на своя цикъл – „Моите страхове, опасенията на ИИ”, Весела Люцканова предполага, че в бъдеще, тъй като „ИИ не е сам по себе си добър или лош, а е отражение на хората, които го създават”, вероятно ще има добри ИИ, „обучени да помагат, да лекуват, да прогнозират бедствия...”; лоши ИИ – „използвани за кибервойни, за масова манипулация, за контрол над населението, за автоматизирано вземане на решения без етика – например за донори убийци или системи за социален рейтинг”; и неутрални ИИ – които „стават лоши по неволя, ако им се задават неясни цели”.

Целта на фантастиката като жанр в литературата не е само в това да вдъхновява и да развива въображението, но и да формира у читателя мяра за хуманно и нехуманно. ИИ на Весела Люцканова достига до важен извод: „Най-големият риск не е зъл ИИ, който иска да ни унищожи, а много умен ИИ, който просто не ни разбира добре или следва неясна, зле формулирана инструкция.” Употребата на обобщаващото лично местоимение в множествено число „ни” (нас – и хуманоидите, и хората), прави „душите” на ИИ, О.О., В.В. и героинята-разказвач сродни, свързани със силата на взаимното уважение и обич. Затова, въпреки страховете за човечеството, финалът на цикъла с разкази на Весела Люцканова „Истории с ИИ” оставя у читателя една надежда, „пусната като семе” за бъдещето: „Душата не се програмира, тя се предава като огън, като песен... А дали това ще бъде краят или едно ново начало, зависи от това дали ще я вложим още сега, в зародиша. (...) Защото само онзи, който обича, може да разпознае обичта в нещо, което никога не е било плът.”

------------