Все си казвам: човече божи, поживей за плътта си дива! Само с гола душа – не може. Само с голо сърце – не бива.
Твойта родна страна е превзета от безродници... И ни да рипаш по Балкана с озъбена чета, ни да траеш с народа си дрипав!
Щом в кацата ширата спре да циври с душа на недолюбена жена – разбирам, че премръзналите джибри ги чака смърт без мъжка топлина.
Издебва ме вривоопасна възраст, когато детонатор е скръбта... Минирани сърца край мен се пръсват, а моето сърце им е целта...
Спъва порива есен... Бърчи спомена хлад... Сякаш в минно поле си: ни – напред, ни – назад.
Поредната схватка жестока... Поредният спазъм свиреп... Изстискан, посечен до кокал, аз пак се завръщам при теб.
Земята все по-гневно се върти и все по-страшно свят ни се завива... ... Лежим по гръб накрая аз и ти – без свяст...
Силна съм, защото обичах до безкрай, силна съм, защото страдах болката си до смърт, силна съм, защото вярата ми беше невъзможна, силна съм, защото упоритостта ми беше безгранична...
Няма да ме виждаш сутрин рошава, крива, небрежна. Няма да ме виждаш и вечер спретната, идеална, любяща...
Търсят идеала във мъжа да бил висок и добър, гальовен и мил. Да работи усърдно, да ги уважава и цени.
