Красивите очи на котките! Килимите на есента. В краката ми постлал е Господ деня най-хубав на света.
Разпиля се морето, като шепа със зърно. Във чувала на август се изля без възврат. Само синият цвят във небето осъмна.
Студът превърна бистрата река във стомна заледена, ненапита. Овърза чело с бели знамена пробудената зима в планините.
“Ва банк” играеш... Винаги си губещ! Печели – лотарийният билет. Ези – тура. В морето да се върнеш?
Аз съм черната котка, която насред пътя те връща обратно. Аз съм гвоздеят в твойта обувка, разранил най-прекрасното лято.
Приятели от тъмните балкони, ще свирите ли тази нощ за мен. Свирете всичко – рок или симфония. Със обич ви прегръщам всеки ден.
Подредила съм си всичко – листите, и химикалките, и джунджурийките. Почти си подредих и мислите. Останалото пиша на хартийки.
Редих ги прилежно в сърцето си, като бутилки в бара за самотници – Коняк до уиски, скоч до бейлис... Изпивах ги на екс. И толкоз.
Неделя е. Дочувам го от нищото. Гласът му чрез дъжда ръми. Отвътре бавно ме разнищва. И почва леко да боли.
Взаимно сякаш с теб се утешаваме с онези (уж случайни) диалози: – При тебе нещо ново за разправяне? – Все още ли си сам? – А ти с кого си?
