Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници. И светът е различен, по-груб от преди. С глътка черно кафе си лекуваме делника и превързваме с думи ранени съдби.
В прегръдките на есента е топло, единствено щом лястовици пеят и гроздето на две ръце се моли да го откъснат, в бъчви да дозрее...
Пътят с мен не е никога бял. Ако можеш, избягай! Вълчица съм. Нощем вия, луна щом изгрява и тъгувам додето се съмне.
Греховете си нося на шията, като черни мъниста проблясват. Със светена вода се не мият, не изгарят и в буйните клади.
Раздухай мъглата, съгледай ме, Боже! Душата си кърпя, кърви ли, кърви... Конците се късат пак. Ех, де да можех с тях рани да шия. Не мога, уви...
Няма път до тебе, Синеоки. Зимата пътеките е скрила. Ще те стигнем, само ако скочим лъвски от хомота до бесило.
Какво ни остана от тебе, Апостоле? – калугерско расо, младежките къдри, кама, револвер и към бъдното мостове, в заветно тефтерче – словата ти мъдри.
Светът е хубав, много, много хубав – когато сутрин се усмихне слънцето, когато в пролетния дъжд се влюбиш и сложиш във земята малко зрънце...
Седни, да починем за миг, капитане! От изгрев до залез все мрежите кърпим, все с мокрите ризи, с напукани длани морето изгребваме сякаш до свършек.
Две дюли, индрише и чаша вино... Смалена, мама – до прозореца. До нея паяче плете години и сякаш тихо-тихо й говори.
