Ще се ровите из ръкописи, из снимки, из книжа и книги, ще ме откривате, но късно: когато няма да ме има.
Андрей Германов
Андрей Германов беше голям, ясен човек. Отиде си от сладкия живот, но в поезията ще приижда непрекъснато.
Чувате ли, виждате ли, усещате ли неговото идване?
Слънце пече, дъжд вали, вятър ни облъхва...
Андрей!
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта,
но не в ад и рай, а във властния глас
и деня на децата, родени от нас!
Високо, високо в далечното синьо небе не само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата...
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.
Фундаменталният проблем за неразбирането, за разделението на езиците и невъзможната комуникация, характерен за реалистичноориентираната проза от 90-те години на ХІХ и в самото начало на ХХ век, излиза от чисто езиковите си измерения в разказите на Елин Пелин (симптоматичен за различието в подхода е например христоматийният диалог между Андрешко и съдия-изпълнителя). В неговото творчество не-възможният диалог, сблъсъкът и разминаването между селянина и властта, в лицето на държавните институции и техните представители, са интерпретирани в техните социални, аксеологически и нравствени аспекти, в психологическите измерения на кризиса, породен от конфликта на традиционно и модерно съзнание, чиито проявления са обективирани в противопоставянето между селото и града.
