Човекът като жертва на несправедливо устроения свят в поезията на Христо Смирненски

Човекът като жертва на несправедливо устроения свят в поезията на Христо Смирненски

(“Жълтата гостенка”, “Цветарка”, “Уличната жена”, “Старият музикант”, “Братчетата на Гаврош”)

Творчеството на Христо Смирненски е богато тематично, но най-изразителната тема в него е съдбата на социално безправните и бедни хора, които изживяват голяма човешка трагедия. Сам израснал в Ючбунар, един от крайните квартали на София, Смирненски много добре познава бита и душевността на отхвърлените от обществото хора. Като поет хуманист той не ги обвинява, а ги приема като жертва на несправедливо устроения свят.

Поезията на Христо Смирненски е богата на творби, в които основен герой е човекът от социалните низини. Поетическият цикъл “Децата на града” се отнася до онези слоеве безправни хора, които са тъжни жертви на своето общество. “Два свята, единият е излишен.” – така накратко може да се изрази социалния протест в общество на бедни и богати, в което богатите живеят на гърба на бедните, ограбват техния труд, осъждат ги на бавна и неизбежна гибел.

Като основна теза на трагедийната му поезия звучи четиристишието:
Братя мои, бедни мои братя,
пленници на орис вечна, зла.
Ледно тегне и души мъглата,
на живота сивата мъгла.

В тези социално онеправдани и измъчени хора, жертви на несправедливостта на обществото, Христо Смирненски познава сродни души, свои братя. Това е хуманистичната позиция на поета, който не открива вина дори в порочността, на която са се обрекли бедните (“Уличната жена”).

Бедността и несгодите са причина за пораждане на болести. “Жълтата гостенка”, така Смирненски нарича коварната болест на своето време, на която и сам той става жертва. Особеният патос в неговите стихове се поражда от контраста между великолепните природни картини и социалната действителност:
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.
(“Жълтата гостенка”)

В поезията на Смирненски има силно влияние символистичната поезия, поради което лирическият изказ звучи леко, ефирно, с финес. Метафорите “воала на здрач тъмносин”, “пожар от злато и рубин” разкриват очарованието на един планински залез, в който потъва големият град. Какъв удивителен контраст между нежния залез на деня и трагичните картини, които звучат с мажорни тонове:
… призрак властен и злокобен дебне
тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа
той плете…

Черният воал на нощта обгръща героите с мрачно пророчество. Авторът рисува отчайващо тъжни картини на скръбта, в които хората мъчително очакват смъртта. Цялата творба “Жълтата гостенка” носи съчувствието на поета за рано отминал живот, за прекъсната младост, за неизживени детски дни. Жаждата за живот се прелива с жаждата за въздух и светлина на обречените от коварната болест. Горест – това е основното чувство, което преобладава в това стихотворение елегия. В тази тиха поезия няма гръмки слова, вик, тя е запазила мъчителното мълчание и молитвения шепот, с който се изпраща скъп човек. Прекрасната пролетна вечер с дъх на ароматни липи е в пълен контраст със скръбта, изпълнила дома на болното момиче.

В своята поезия Христо Смирненски въвежда трогателния образ на онези нещастници, жертви на социалната несправедливост, чиято единствена вина е, че са се родили бедни.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини!
(“Братчетата на Гаврош”)

Децата на града. Това са неговите бедни братя, излъгани рано от съдбата, оскърбени и обидени от несправедливия живот. Поетът не отправя персонално вина за нещастието на хората. Големият град е образ на злото, защото в неговите студени пазви са спотаени “хиляди души разбити”.

Градът присъства в поезията на Смирненски не като фон на социалната трагедия, а като израз на фалша и притворството в обществото, зад външния блясък са скрити пороците и покварата, в които гаснат отхвърлените от обществото:
Ти целият скован от злоба си
о, шумен и разблуден град,
и твоите електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят.
(“Братчетата на Гаврош”)

Метафоричният епитет “разблуден град” открива упадъка на нравите, в който тъне великолепният град. В целия цикъл “Децата на града” Христо Смирненски търси контраст между величието на природните картини и социалната трагедия. Гаврошовците са онези онеправдани от живота деца, които са осъдени на бедност и нищета. Те напразно стоят с пълни с копнежи очи пред бляскавите отрупани витрини. Жестокостта на живота е ограбила детската радост. Трогателни са образите на несправедливо осъдените на нещастие деца.

Искрено съчувствие събужда у читателя старият музикант, който олицетворява жертвите на несправедливо устроения свят. Осъден на бедност през целия си живот той е страдал, събирал е милостиня, която е плащал с човешкото си достойнство:
А зад гърба му пристъпя смъртта,
пъргава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.
(“Старият музикант”)

Бездомник и страдалец, друга жертва на бездушния каменен град, е старият музикант, чийто живот е ограбен преждевременно. Многоръката ръка на смъртта е простряна над нещастния му обречен живот. Въздействието на творбата се засилва от образите на траурния здрач и печалната луна, които хармонират на мрачното настроение на творбата.

Злочеста е участта на хората, осъдени от живота на бедност и унижение. Цветарката! Най-милото, най-любимото дете от всичките герои на поета. Тя е най-страшната жертва на каменния град, защото е носител на младостта, красотата и невинността. Тя днес обикаля локалите със своята кокетна малка кошничка със златожълти хризантеми, но утре ще сподели съдбата на уличната жена:
… че цветята се купуват,
а и тя е чуден цвят.
(“Цветарка”)

Черните погледи като хищни пипала и ироничните усмивки на скучаещите безделници подсказват нейното утрешно падение. Тя ще бъде новата жертва на греховна любов. Малката цветарка ще потъне в света на порока, защото само това е пътят на физическото оцеляване. В пълен контраст на човешката трагедия звучи приказната природна картина на Витоша, обвита в теменуженосин воал:
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
(“Цветарка”)

Символистичната лексика в поезията на Христо Смирненски е сполучлив израз на настроението на външна ефирност и вътрешна дълбока трагедийност (“болка безнадеждна”). Сравнението “теменужен остров” създава усещане за екзотичност, пъстрота, колорит, благоухание. В тази атмосфера на загадъчност е разгледана една човешка трагедия, един ограбен от щастието живот. Големият град е сцена на всекидневен “маскарад”. Тази сполучлива метафора субективира фалша и притворството на обществото. Незавидна е участта на малката цветарка, която остава без дихание в прегръдката на “каменния град”:
… и грамаден, и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменният град.

Като поет хуманист Христо Смирненски не открива вината за нещастието у хората. Той счита, че те са жертви на несправедливо устроения свят и търси пътища за излизане от омагьосания кръг. Животът скъперник е ограбил щастието на бедните, а щедро е надарил богатите, които тънат в лукс и доволство. Дори уличната жена не е обект на поругание от поета. Той счита, че нейната нещастна орис, гладът и мизерията са я довели до порока. Нейната невинност в миналото е опетнена, опорочена:
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.

“Фалшивата цигулка” е сполучлива метафора на коварството на живота, който изпепелява и най-красивите мечти. “Посърнал цвят” субективира отминалата повяхнала младост на героинята. Критиката към несправедливия живот се изразява в бездушието, с което живее жената, осъдена на грях:
… Всесилникът живот преварил я навреме –
и ти… отдавна без душа си ти!

Каква по-голяма присъда за уличната жена от това, че смъртта е обсебила духа й приживе. Присъдите към жертвите на обществото са присъди към самия социален строй, който е антихуманен и дисхармоничен. Поетът не обяснява социалната неправда, той само более със скръбта на онези невинни хора, които незаслужено страдат.

Поезията на Смирненски звучи хуманно и сърдечно десетилетия след нейното раждане. Авторът отправя своите послания за висша нравственост и хармоничност в отношенията между хората, мечтае за по-съвършено устроен човешки свят.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.