Ти за мен си просто любов, целувка, нежност и зов. Буен огън, който ме топли в студа. Когато е тъмнина, ти за мен си светлина.
Стареем. Чезнат дните ни. Минутите ни подарени са или пък обещани.
Оазисите са напуснати. Засипани са с пясък изворите. Керваните със дарове плячкосани.
Закъснялата нежност кацна на дланта ми, многоцветна пеперуда с пърхащи крила.
Емигрира България. Моята родина. Емигрират хора и ембриони. Старците, сами оставени, емигрират и те...
Изваяни от вековете гласове и думи – вкаменелости горещи от паметта ни родова, пулсират, парят като сърце на длан. Извор, жива вода, пробила път...
Благодаря ти, Господи, за всеки миг, за дните ми – от Тебе подарени, не съм ти най-добрият ученик, разпъват ме суетните дилеми.
Понякога очите ни не виждат, а друг път – няма нужда от очи и Светлината пламъчно приижда, запалена с огниво от души...
Пиеш дълго кафе... украсила съседната маса... Моят поглед заобляш и вече съм толкова сляп. И парфюмът, и голият гръб са ти истинска класа. Ще отида за вестник, да купя за кръвното хап.
Пак замръкнах в душата ти – кръчма на неканени с погледи гости… Пият много. От младото вино. И облизват мустаци за още.
