Черни пеперуди се изплъзват в натежалото небе и падат, падат, падат като камъни отчупени от кула...
Разпадаме се в сенките на слънцето. Изтляваме с последните му пламъци. Пада тишината с мрака. Стъмва се. За изгреви е рано. Твърде рано е.
По пътища неведоми поех да търся нежната си половина; години в мрак се лутах без успех, докато юношеството ми мина.
Разхождаме се ний... Денят преваля. Залязва бавно слънцето зад нас, от хоризонта го дели копраля – остава му най-малко още час.
Понякога самият аз се питам, как бракът ни докрая устоя и всеки път във послеслов отчитам, не всичко бе късмет и по съдба.
Старице мила, бурята утихна. Ела да се разходим до брега! През облака небето се усмихна и слънцето отново заблестя.
Да беше предпочела някой друг в кръга край нас неверен и лъжовен, дали би бил по-предан, по-грижовен, и по-добър от мен като съпруг.
Дрипава е моята родина – с мършава снага, с очи кахърни... Но това съвсем не е причина аз от нея днес да се отвърна.
Тоя свят прекалява със шегите си плоски: грубияни те учат на красиви обноски, мъжество ти преливат импотентни влечуги, тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
Понякога захвърлям своя кръст, превит надве от грижи и умора. Но се изправям тутакси в цял ръст, защото мама бди за мен отгоре.
