Не вярвах, че мечтите имат формата на хора...
Любовта нима не е хазарт? И ето днес реших...
Не ме е страх да съм сама в тъмнината...
Ти си моето днес. И моето утре си ти. Спокойствие за моята душа си...
Премълчани, неизречени думи като камък на сърцето...
Това не са очи, а междуметия! Напразно търся дъното им. Дъно няма. А колко ли мъже са се удавили при скромните си опити за дълго плаване...
Дълбоко вино си. Не смогвам да преплувам руменината топла на страните ти. А мислех – пресушил съм толкоз бъчви, и ти ще си поредна сладка глътка.
След всички пребродени пътища, след целия летен сеир, днес сънувам пътечката тънка към заспалия селски вир...
В онази нощ – тъй близка до живота – самата смърт на прага ми потропа. Възкръснах във пристанище, защото разбрах какво очаква Пенелопа.
Разбрах, че Одисей не съществува. Измислица от снимката се смее. Той никога към мен не е пътувал – но как със тази мисъл да живея?
