Попитай Слънцето възможна ли е невъзможната любов. И то съмнението твое ще огрее...
Усмивката ти гали в мен доброто. Разпръсква облаците в сивкав ден. От нея бодър става и животът. Усмихнеш ли се, всичко грейва в мен.
Как топли твоята любов, дори когато си далече. За мене тя е повик нов. Животът е различен вече.
Вятърът през синурите тича, гали всичко с пламнала ръка; планината бързо се съблича, зашумява буйната река.
Дий! Браздите бавно се чертаят. Ралото едва, едва върви. Кравките краката си мотаят. Гладни са...Но – Дий! Върви, върви!
По прашни пергаментни листове – развявани безспир от ветровете – ти вписа кървавите редове и огнения химн на вековете.
Аз се връщам в гръдта ви, села, с притаени кирпични къщурки, дето спяхме в корави легла под шума на чекръци и хурки.
Той не бива да е бушуващ огън, пламнал от планетните щитове. Не трябва да е вулкан, който изригва лава, сякаш подивял разюздан змей.
Мислейки за живота, за това чудо, което клокочи, за светкавичната линия, която води към началото...
В пъпа на южното лято сред редиците дървета горещият вятър преброява листата...
