За "Колобърът"

Сред дебютните прояви на съвременната българска проза книгата на Динко Динков “Колобърът” демонстрира неподражаема зрялост и умъдреност, която противостои на повсеместното овулгаряване и скандализиране на литературата. Дълбоко проникновен и изтънчено образен изказ, който свидетелства за това, че не човекът настойчиво се индивидуализира чрез писането, а интуитивно словото го връхлита.

В овладяно прозрение за себе си и света, авторът оформя осем истории, които само привидно са отделени една от друга и постигат своята единична завършеност.

Обединителен център е фигурата на древния жрец – Колобърът, който “живее в пещерите на човешките души и притежава умението да пътува във времето”. Неговото скрито промъкване в текстовете е изразено чрез възвестените истини, до които всяка една история ни отправя. Книгата провокира читателското умение да изостри сетивата си към неизразимите измерения на опита, който получаваме, но все не успяваме да приложим същински.

Скритото послание на текстовете е за едно необходимо спасително постигане на уникалността на духа. Ето защо на места притчовото звучене може да заблуди мнозина в езотеричния характер на книгата, но то не само не е преднамерено търсено, а по-скоро е несъзнаван рефлекс на оцеляващия съвременен човек. Проиграните от прозаиците днес екзистенциални сюжети са обезсилени от Динко Динков в едно запомнящо се експресивно вмъкване в проблема за обсебващата ни, но неосъзната преходност и житейско автоматизиране в акта на самоизграждане. Механизираната проява на човешко присъствие в иначе уютния ни консуматорски свят, е развенчана като цивилизационен и политически процес. Пагубна е статистиката на съвремието, че ние постепенно се заместваме от новите технологии. Всъщност една подобна метаморфоза е видяна като саморазруха не само на личността, но и като възможност да отърсим себе си от порочното битие, за да поставим ново начало.

Читателят ще преоткрива хаотизираната си същност по страниците на един свят, който алармира: “... животът на Земята се крепи на вековни лъжи и илюзии ”. А авторът лаконично ще заяви: “аз... съм нищожната врата към дългия тесен коридор, в дъното на който блести вълшебното огледало на обърнатия образ...” Надеждата е всеки един от нас да види себе си в него!

Не очаквайте разказването в тази книга да има край. Написаното въвлича в множество подводни течения, най-вече защото разчита на пародиране на преживяно и опознато. Явен отпечатък откриваме от традиционно български, древномитологични, библейски и модерни исторически представи за това как човек съхранява природата си и болезнено търси смисъла на преброждането си през живота. Дали това е само една игра – лишена от правила, но приела догмите на опита? Провокира ли колективния биомеханизъм в нас? Играещият ще разбере...

Динко Динков, "Колобърът", Бургас, 2009.