Из "Забавна библия" на Лео Таксил

Сътворението на света и човека

Бог е съществувал винаги. В началото на времето той е бил сам. В света не е имало нищо освен него. Впрочем не е имало и никакъв “свят”. По онова време бог се наричал “елохим”. Тъй го възвеличава древноеврейският текст от книгата Битие. Думата “елохим” буквално значи “богове”. Доста странно е, че Библията нарича така един съвсем самотен господар.

И така “елохим”, или другояче “яхве”, “саваот”, “адонай” както го нарича на разни места Библията, скучаел (или скучаели) сред собствения си хаос. Библията нарича този хаос “тогу богу”, което свободно може да се преведе: “без дъно, без покрив”.

Тъй като вечността е безкрайно дълга, трябва да предположим, че “елохимите” са скучали така безброй много милиарди и милиони векове. Най-сетне у бог (ще го наричаме така по-съвременно) проблеснала мисълта: щом е бог и всемогъщ, той не бива да се терзае от мъка и скука, а трябва да прави нещо. Старецът решил да твори.

Впрочем той би могъл да създаде всичко и на един дъх. Но не, решил да не бърза: “Всеки плод има своето време”. И като начало той създал само небето и земята. По-точно материята възникнала от само себе си по негово желание. Наистина материя безформена, празна, още “без дъно, без покрив” и съвсем мокра. “А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната; и дух божий се носеше над водата” – се казва във втория стих на първата глава от книгата Битие.

От читателя на Библията не се иска да разбира какво значи това.

За да не греши в работата си обаче, на бог му потрябвала светлина. Съдейки по казаното по-нататък, предишните векове той седял в пълна тъмнина. За щастие не е рискувал да се сблъска в нещо, защото около него нямало нищо.

“Рече бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Битие, гл.І, ст.3).

Каква била тази светлина? Това Библията не казва. Тя просто отбелязва: “и видя бог, че светлината е хубаво нещо.”  Значи бог е бил удовлетворен от това свое постижение. Пред всичко той се погрижил “да отдели светлината от тъмнината”. И пак би било безполезно да се мъчите да разберете какво значи това. “Светлината бог нарече ден, а тъмнината нощ. Биде вечер, биде утро – ден един” (Битие, гл.І,ст.5).

После старецът се заел да създава … познайте какво? Пак небето! Ето как “свещената книга” описва това повторно създаване на небето от Бога: “И създаде бог твърдта; и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. Тъй и стана. Твърдта бог нарече небе… Биде вечер, биде утро – ден втори” (Битие, гл.1,ст.7-8).

Тези приказки за водата “над” твърдта и “под” твърдта отразяват дълбоките заблуди на всички първобитни народи. Според старите представи небесата са нещо масивно, твърдо, откъдето произлиза и самото название “твърд”. Вярвали са, че от онази страна тази твърд има огромно водохранилище и небето е негово дъно. Сега всеки грамотен човек знае, че дъждът е вода, която се е изпарила от земята. Сгъстената водна пара образува облаци, от които влагата пада във вид на валежи на земята. Но някога мислели, че дъждът е вода, която изтича от горното водохранилище по специално приготвени за това приспособления. Това мнение, днес извикващо само насмешливо съжаление, се е поддържало дълго време. Поддържали са го всички учени-богослови от първите векове на християнството.

Да продължим. Третия ден бог посветил на работа, чиито плодове били много по-ценни, отколкото предишните. Той хвърлил поглед на долните води, и си казал, че би било по-изгодно да ги събере и с това да даде възможност да се появят частите на сушата. Водите покорно се събрали в дълбочините, които се образували мигновено, за да се съберат те там. Също така мигновено се образувала и земната повърхност – възвишенията от които водите се втурнали като ручеи и реки към моретата и езерата.

“Сушата бог нарече земя, а събраните води – морета. И видя бог, че това е добро” (Битие, гл.1,ст.10).

Струва си да отбележим, че в повечето случаи старецът е бивал доволен от работата си.

– Виж ти – сякаш е възкликвал той всеки път, – как не се сетих  да се заема с всичко това по-рано …

Този ден той бил тъй доволен от своите суши и морета, че му се дощяло да извърши още нещо до настъпването на нощта. “Да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой род и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана” (Битие, гл.1,ст.11).

Просто не знаеш как да се възхищаваш на тая изумителна мъдрост на “твореца”! Невъзможно е да бъдеш по-старателен, по-предвидлив. Само като си помислиш какво би било на земята, ако бог би насадил плодни дървета, които дават плодове от друг род. Да благодарим на грижливия бог за това, че не ни е дал ябълки, които раждат портокали, портокалови дървета, които раждат круши и круши, които раждат грозде. Каква бъркотия би било!

Когато земята му са подчинила и ябълките израснали, като раждали именно ябълки, бог още веднъж видял, “че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден трети” (Битие, гл.1,ст.12-13).

Но ето една по-странна история: благодарение на правилното редуване на светлината минали вече три дни с утрините и вечерите. И тази светлина, която в края на деня отстъпвала място на нощния мрак, осветявала зараждащия се свят без всякакъв видим източник: за никакво Слънце още не ставало дума. Сега-засега то просто липсва. Тази дяволия изисква дълъг цитат от Библията:

“И рече бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветяват земята й), да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана.
И създаде бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта, и да отделят светлина от тъмнина. И видя бог, че това е добро.
Биде вечер, биде утро – ден четвърти” (Битие, гл.1,ст.14-19).

Никакви съмнения, нали? Става въпрос за Слънцето и Луната. Следователно разделянето на денонощието на ден и нощ според Библията е съществувало още преди появата на Слънцето, което е било “създадено” от бога на четвъртия ден след появата на светлината.

Защо ли “светият дух” е продиктувал на Моисея тези главозамайващи фантазии за Слънцето и светлината? Обяснението е просто: до края на ХVІІ век дори учените смятали, че Слънцето не дава светлина, а само я “пропуска”; светлината съществувала от само себе си. Дори знаменитият френски философ Рене Декарт споделял тази заблуда.

На датския астроном Олаф Ремер (1644-1710) науката дължи откритието на важната, съвсем противоположна на указанията на Библията истина: светлината, разливаща се върху нашия свят, произхожда от Слънцето, а нейното разпространяване не е мигновено. Ремер определил скоростта на светлината, като открил – и сега това е многократно доказано – че светлината достига от Слънцето до Земята за 8 минути и 18 секунди, т.е. има скорост почти 300 хиляди километра в секунда. Той дошъл до своето откритие, като наблюдавал и проучвал затъмненията върху спътниците на Юпитер – планета, която влиза в състава на нашата слънчева система. Ремер тогава живеел във Франция и съобщението за откритията си направил в Парижката академия на 22 ноември 1675 година.

Този, който е писал библейските редове, разбира се, е бил пълен невежа по астрономия. Но бог поне е бил длъжен и по времето, когато се е писала Библията, да знае всичко.

Прави впечатления и това, колко нищожна според Библията е ролята на звездите в програмата за сътворяването на света. “Две големи светила” – това са Слънцето и Луната. Луната – нищожният спътник на нашата Земя! Невежествената книга и не подозира, че Луната, Земята и дори Слънцето имат толкова малко значение във Вселената! Дори нашето ослепително Слънце, главното светило в нашия слънчев свят, не е нищо повече от една скромна звезда, една от десетките милиарди звезди, съставящи огромната звездна система – нашата Галактика. “Свещеният” автор вижда само Земята и всичко свежда до Земята. А пък Земята е само една от планетите. Тя се движи около сравнително малка звезда. Тази звезда – нашето Слънце, което по обем е 1 300 000 пъти по-голямо от Земята – невежия автор на книгата “Битие” поставя в пълна зависимост от нейния спътник – Земята.

Авторът на наивните библейски фантазии би се вцепенил, ако му се случеше да възкръсне в наши дни. Как ли ще се облещи, ако прочете коя да е популярна книга по астрономия или пък ако попадне в астрономическа обсерватория и погледа с добър телескоп планините на Луната, петната на Слънцето, спътниците на планетата Юпитер и другите небесни тела, които уж бог “поставил на небесната твърд”!

Да се върнем към Библията:

“И рече бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята, по небесната твърд. (Тъй и стана.) И сътвори бог големи риби и всякакъв вид животни – влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя бог, че това е добро. И като ги благослови, рече: плодете се и множете се, и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро – ден пети.
И рече бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана. И създаде бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И видя бог, че това е добро” (Битие, гл.1,ст.20-25).

Какво по-хубаво! И всемогъщият майстор, който имал ръце, ги потривал от удоволствие. Но това, което предстояло той да направи, било още по-хубаво.

– Обаче ни едно от тези животни не прилича на мен – помислил той. – Жалко! Имам красива глава, малки уши, жив поглед, правилен нос и най-после хубави зъби. Аз, разбира се, лесно бих могъл да създам и огледало, за да се гледам в него, но мисля, че е много по-добре да се видя, съзерцавайки подобен на себе си. Добре! На земята трябва да има животно, което да прилича на мен.

Докато старикът размишлявал сам със себе си, няколко току-що сътворени от него маймуни се премятали презглава в краката му.

– У тях има нещо мое – сигурно си е помислил той. – Но все още не е това, което трябва. Всички те имат опашка, а аз нямам опашка. Има наистина между тях и безопашати, но… Все пак не е това!

Маймуните продължавали да се кривят и да се премятат.

Тогава бог взел къс сива земя и започнал да моделира човека.

Може ли след това да се твърди, че бог е само дух и няма ръце?

Библията също казва: като създаде човека, бог “вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие, гл.2,ст.7).

Има едно неясно място в първата глава на книгата “Битие” (ст.27), което изглежда дава основание да се допусне, че човек е бил създаден хермафродит (двуполов) и впоследствие бог “поправил” своето творение. Въпросът за създаването на жената се повдига едва в края на втората глава, а в 27 стих от първа глава на Библията се казва: “И сътвори бог човека по свой образ, сътвори го мъж и жена по образ божий”. Това е буквално преведеният от староеврейски език стих. Именно той е дал повод за раждането на твърде разпространената легенда за богове хермафродити. От друга страна, тъкмо поради своята двусмисленост този стих винаги е бил изопачаван от благонамерените християнски преводачи.

Обаче би било погрешно да се отдава толкова голямо значение на тази библейска фантазия: има и много други места в Библията, които не е задължително да бъдат разбрани, пък и не се поддават впрочем на никакво разбиране. Най-добре нека се обърнем към онова, което се смята за общоприето.

Щом бог създал човека, той го обявил за венец на творението. Веднага уредил за него парад на всички животни. “Господ бог направи от земя всички полски животни и всички небесни птици и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й” (Битие, гл.2,ст.19).

Това вероятно е бил забавен парад. Дори най-ученият природоизпитател едва ли би се решил да бъде в този случай на мястото на Адам.

“Пълнете земята и обладайте я – било казано на Адам, –  и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Битие, гл.1,ст.28).

Не е излишно да се отбележи, че въпреки тази божа заповед “царят на природата” – човекът, е бил принуден да се бори, и то не винаги успешно, с лъвове, тигри, мечки, крокодили, вълци и други, и не само хищните зверове са поглъщали с удоволствие много хора, но цялото човечество е било и все още е плячка и на множество неприятни паразити: бълхи, въшки, дървеници, пък и на болестотворни микроби.

На туй отгоре бог, като създал хищните зверове, които обичат човешки бифтек, на самия човек заповядал да бъде вегетарианец. Цитираме Библията:

“Ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна” (Битие, гл.1,ст.29).

Тази особеност в храненето на първите хора молим да бъде отбелязана.

Най-после, вечерта на шестия ден, когато всичко било свършено или почти свършено, бог, щастлив и до мозъка на костите си доволен от своята работа, изморен, си измислил почивка. Цитираме: “И свърши бог до седмия ден своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всички си дела, що извърши” (Битие, гл.2,ст.2).

Продължаваме да четем Библията: “И насади господ бог рай в Едем на изток, и там настани човека, когото създаде… От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс. Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля цялата зема Куш. Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече през Асирия. Четвъртата река е Ефрат” (Битие, гл.2,ст.8,10-14).

С тези подробности авторът е искал да даде точни указания относно месторазположението на земния рай. Но по-добре би било нищо да не бе говорил, защото е невъзможно да се изпадне в по-глупаво положение.

Всички коментатори единодушно признават, че Фисон е река Фаз, впоследствие наречена Аракс. Това е река в Армения, която извира от едно от най-непристъпните ждрела на Кавказ. Да допуснем, че в тези места се среща злато и оникс, но пък никой не знае какво е това “бдолах”.

От друга страна, никаква грешка не може да има за реките Тигър и Ефрат. Ясно е, че книгата Битие сочи мястото на земния рай в областта между Армения и Ирак (Месопотамия). Макар изворите на Аракс, Тигър и Ефрат да са разположени сравнително близо един до друг, все пак всяка от тези реки има свой собствен извор. Аракс – най-големият приток на река Кура – води началото си от Бингел-Даг (в Турция) и тече по посока на Каспийско море. Що се отнася до Тигър и Ефрат, те не само че нямат общ извор, но обратно, съединяват се, когато се вливат в Персийския залив.

А за реката, която книгата Битие нарича Гихон, грешката на “свещения” автор е направо фантастична. “Тази – казва той – река обикаля земята Куш (Хуш)”. Обаче според същата Библия земята на Хуш (син на Хам и баща на Нимрод) е просто на просто Етиопия. Следователно Гихон е Нил, който, както е известно, тече не в Азия, а в Африка, и то в съвсем противоположна на Тигър и Ефрат посока, т.е. от юг на север. Ако имаме предвид изворите му в планините на Екваториална Африка и в областта на езерото Виктория-Ниянца, излиза, че между изворите на първите три реки и тази река има почти 3000 километра разстояние. Обаче в книгата Битие се твърди, че тези реки оросявали една и съща градина – Едемската. Наистина изворите на двете от тях – Тигър и Ефрат – са на разстояние не повече от 100 километра един от друг, но и това е доста много за една градина. И при това, кажете, моля ви се, що за градине е тази огромна територия, проснала се по планини и отвесни скали, в едно от най-неудобните места на земното кълбо?

Да се пренесем мислено в този чуден рай, където извират от едно място четири големи реки и протичат в различни посоки. Адам се разхожда из своето имение и се отдава на блажено безделие. Ето какви са били, вероятно, неговите размисли:

“Аз съм човек и се нарича Адам, което сигурно означава “червена пръст”, тъй като съм направен от глина като проста съдина. На колко съм години? Родил съм се преди няколко дни; но както казва една стара пословица, мъжът е на толкова години, но колкото показва неговата външност. Ето защо мога да кажа, че всъщност аз съм се родил на 28 години, имам всички зъби… Не, още не всички зъби. Нямам още мъдреци.

Хубавичък са, дявол да го вземе! Пък и как може да не съм красиво момче, щом като с изключение на възрастта и брадата съм точно копие на господин бога, най-знаменитото същество във Вселената? Вижте само колко съм здрав, вижте ръцете ми, стройните ми нозе, мускулите, руменината… Никакъв ревматизъм! Плюя изобщо на всички болести, в това число и на сипаницата: баща ми ме е сътворил ваксиниран против сипаница. Без съмнение, хубавец съм!

И животът не е лош на това прекрасно място.  Влизам, излизам, късам от дърветата всякакви плодове и ям до насита. Не усещам никаква умора, тъй като нищо не правя. Ако обичам да се излежавам на тревата, то е тъй, само за удоволствие.

На третия ден любезният стопанин бог ми устрои малка забава, за която ще запазя приятен спомен за цял живот: всички животни дефилираха пред мен. “Името, което ти дадеш на всяко животно, ще бъде неговото име” – ми каза старикът. Това се казва любезност!

Трудно е дори да си представи човек колко много животни минаха пред мен. Никога не съм мислил, че по света има толкова живи същества. За мен обаче не беше мъчно да им дам имена. Езикът, но който говоря твърде слабо, макар никога и никъде да не съм го учил, е необикновено богат, притежава непостижимо изразно богатство. Без да се замислям, аз познавах моментално качествата на всяко животно само като го погледнех, и определях с една дума особеностите на всеки вид. По такъв начин името, дадено от мен, е едновременно точно и пълно определение. Да вземем например животното, което впоследствие ще наричат: “еквус” на латински, “ипос” на гръцки, “пферд” на немски, “лошад” на руски. Ето как аз му дадох име, което точно определя това четириного с неговата козина, опашка и хамут. Ах, безподобен е езикът, на който аз говоря! И колко е тъжно само да си помисля, че някога той ще изчезне завинаги.

“Парадът” на всички живи същества беше великолепен. И когато казвам великолепен, това още не е всичко. В нашата програма имаше също и един комичен номер: това беше появяването на рибите. Помислете само: нашата градина е разположена на суша, далеч от морските брегове. Тук има само пресноводни реки. Представяте ли си как кривяха муцуни морските риби, плувайки по Тигър и Ефрат, за да дойдат и ми се представят? Липсата на солена вода ги разстройваше ужасно. Как съм се кикотил! Ами морските млекопитаещи? На тях им беше най-зле. За щастие по този случай баща ми се досети да разшири реките в моята градинчица, защото инак нито един кит никога нямаше да се промъкне по тях… Щом като им дадох име, трябваше да видите как започнаха да изчезват, пляскайки с плавниците си, за да стигнат по-скоро до своя океан. Аз се превивах от смях!

Може би ще се намерят хора, които не ще искат да повярват в тази история? Нечестивците ще отричат, че тюлените, моржовете, белите мечки, пингвините са могли да дойдат за този парад в долините на Тигър и Ефрат, че тук са се събрали кенгури, птицечовки и щрауси ему от Австралия, слонове, носорози, хипопотами и крокодили от Африка, папагали, лами, алигатори, анаконди от Южна Америка и т.н. Е та що? Критиката не значи нищо. Честна дума, аз видях тук, в тази Едемска градина, тюлени, китове, северни лисици, елени и други животни от цял свят.

Заядливите ще кажат: “Ами уникалните породи риби от различните водохранилища, например байкалски омул, чудски сиг, далекоизточна лакерда – те пък как се дотътриха?” Тези риби получиха специално разрешение от бога и се явиха на парада в Едем… по въздуха. Анатема на неверниците, които не се задоволяват с това обяснение!

Пък най-после за кой дявол влизам в спор за всичко това? Толкова по-зле за ония, които не ми вярват, когато аз твърдя, че пред мен минаха всички животни: гръбначни, безгръбначни, влечуги. Няма дори едно насекомо, на което да не съм дал име. Но това, което от всичко най-много ме изуми, беше големият бял червей, дълъг и плосък, който тихичко излезе от мен самия, противният червей, който бъдещите естествоизпитатели ще нарекат тения. Този длъгнест глупак, щом излезе от мен, ми направи дълбок поклон. Аз му дадох име и след това той пак се промъкна в мене през задното ми черво и се засели в мен. Ако говоря за това, то е само за да бъда точен. Право да си кажа, не знаех, че съм обитаем отвътре. Впрочем моят квартирант никак не ме безпокои. Нищо не нарушава омайния живот, който вече пет дни водя.”

Адам се оглежда в чистата изворна вода, в извора на четирите велики реки, после лениво се изтяга на тревата.

– Колко приятно е да се живее! – мърмори той.

Неочаквано той се прозява, протяга се. Постепенно го овладява непознат копнеж. Изненада! Не чувствува никаква умора. Какво значи това? Той не разбира нищо. Изпитва тайнствено и непреодолимо чувство. Клепачите му се залепват. Адам спи. Това е първият сън на човека.

Докато Адам хърка “из все гърло”, идва бог отец. Той дълго гледа спящия безделник.

– Все пак трябва да се признае: щом се заема с нещо, свършвам го добре – доволно си говори той. – Момъкът е добре сложен; мога да се закълна, че това съм аз самият… когато бях по-млад с няколко милиарда века.

Той се навежда и щипва Адам за прасците. На тази божествена шега Адам отвръща с още по-шумно хъркане.

– Чудесно – продължава майстор “елохим”, – няма нужда от обезболяване. Виждам, че моят млад Адам спи доста здраво: и топ не може да го разбуди. А сега на работа, защото тук дойдох по нещо много важно. Докато никой не ме чува, мога да си призная: забелязах тази заран, че понякога аз все пак постъпвам някак непохватно, може да се каже грубовато. Къде ми беше умът, когато сътворих човека без другарка? На всяко животно дадох самка. От това правило има само твърде малко изключения. Глистът тения наистина е хермафродит и това е съвсем ясно, защото ако живееше на двойки, не би се наричал солитер. Но човек не е глист, дявол да го вземе! Тъй че трябва да му направя другарка и аз ще я направя от собственото му тяло.

Казвайки това, бог отец “взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде господ бог от реброто, взето от човека, жена и я заведе при човека” (Битие, гл.2, ст.21-22).

Като че ли чувам и вика на човека, внезапно събудил се:

– О-о-ох! Ребро са ми счупили!

Представете си учудването му, когато видял хубавичката жива кукла.

– Това пък какво е?

– Това ли? Това е твоята жена. Имам чест да ви поздравя със законния брак – отговорил бог. – Само да си посмял да кажеш, че не ти харесва!

– Право да си кажа, не е грозна.

– Я го виж, не била грозна! Щастливец! Пък и без тъща. Направо казано, на теб ти върви, мили мой.

Библията разказва, че Адам възкликнал: “Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Битие, гл.2,ст.23-24).

Не си струва да коментираме това възклицание на младоженика Адам. Какви галантни думи може да очаквате от него?

А колкото до изваденото ребро, трябва да припомним, че според твърдението на Августин Блажени бог изобщо никога не го върнал на Адам. Следователно Адам тъй и останал инвалид – без едно ребро. То вероятно е било “лъжливо” ребро, злъчно забелязва Волтер, “защото липсата на истинско ребро щеше много да личи”.

В книгата Битие се казва още (Битие, гл.2,ст.25): “И двамата бяха голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.”

Благочестивите коментатори твърдят, че тази голота, от която не се срамували, била доказателство за невинността на нашите прародители, белег за тяхното духовно съвършенство. В съгласие с тези богословски разсъждения би следвало да се смята, че са били духовно съвършени всички хора с първобитна култура, които не са носили никакви дрехи, например инките в Америка, някои племена в Африка, жителите на Полинезия, Меланезия и други. Въпреки това, завладявайки тези страни, испанските, португалските, френските, английските колонизатори са избивали туземните племена, които живеели в пълна невинност, а християнските свещеници благославяли тези избивания, теоретически обосновавайки чудовищните зверства на “цивилизаторите”. От друга страна, твърди се, че само студът бил принудил хората да се обличат, тъй като жителите на най-топлите страни ходят голи. Освен това, когато всички ходят голи, никой не се срамува да бъде гол. Ако пък някой се изчервява от това, то е само защото му е неприятно да оголва някакъв телесен недостатък, който другите нямат.

Лео Таксил, ЗАБАВНА БИБЛИЯ
Партиздат, София 1982

--------------------------

Авторът на “Забавна Библия” Лео Таксил (Габрил Антуан Пажес 1854-1907) е френски писател и журналист, ярък привърженик на католицизма и клерикализма. Усвоил всички тънкости на йезуитите и осъзнал социалната вреда на религиозната идеология, Лео Таксил създава разобличителни произведения против католическата църква. Неговите остроумно написани статии и книги имали голяма популярност сред широките маси на френския народ. Католическото духовенство посрещнало на щик съчиненията му и се опитвало да изкорени “вредните идеи, разпространявани от отреклия се от църквата “блуден син”.

“Забавна библия” излиза за първи път през юни 1879 година. В нейното предисловие, авторът се обръща към папа Лъв ХІІІ със следните думи: “Най-свети отче! Говорят, че след 19 април тази година вие сте станали недоволен от двадесетгодишното си свето владичество. От неочакваната развръзка на моята шеговита мистификация вие сте изпаднали в ярост, казват, като най-обикновен простосмъртен. Но не би! Осъзнавайки, че са те мамили в продължение на цели двадесет години и кой! – свободомислещ! – това, разбира се, е нещо твърде неприятно за непогрешимия представител на вездесъщия и всемогъщия бог…”

По мнението на милиони вярващи християни и юдеи Библията – това е свещено писание, в което сам бог се е открил на хората, за да могат да узреят неговите праведни дела и справедлив съд. С весели шеги и язвителна насмешка авторът на “Забавна Библия” кара читателя да се смее над ония места, където той остроумно парадира вехтозаветните митове и приказки и сполучливо издевателства над престорената набожност, лицемерието и светотатството. Би било несправедливо да изискваме от Таксил дълбока научна критика на Библията. Той не си поставя такива цели. Той се стреми да осмее онези абсурдности, измислици, противоречия на Библията, които не са съобразени със здравия смисъл. Разбира се, за успешната борба против библейската идеология това явно е недостатъчно. Критикувайки Библията, необходимо е да бъдат показани социално-политическите условия и духовната атмосфера, обусловили нейното появяване. Философи, религиоведи и историци, които имат научни позиции, правилно утвърждават, че Библията е “човешка” книга, която се е оформяла в продължение на дълги векове и има голяма историческа стойност за изучаване и разбиране многоликия обществен живот на древния Изток.

У автора на “Забавна Библия” отсъства принципът на историзма. И макар той да е извършил огромна работа за развенчаване на вехтозаветните закони и предписания, той не привежда никакви данни за това, как са се създали древноеврейските легенди и предания и доколко вярно те отразяват духовната култура на еврейския народ от древни времена. В “Забавна Библия” също липсват сведения за времето, по което се създават книгите на Вехтия завет, за модификациите на техните текстове за това, по чие решение те са били включени в каноните.

Но все пак трябва да отбележим, че Таксил не си поставя такива цели. Той се ограничава в сатирическото развенчаване на Библията, като оставя научния анализ на учените-библисти. Днес може да се каже, че нещо в книгата е остаряло, може би е остарял и езикът на оная епоха, с който писателят е облякъл “свещената” книга на християните и юдеите. Но за съвременния читател “Забавна Библия” представлява интерес преди всичко с това, че тя показва как ярко и остроумно атеистите на миналото са развенчавали библейските предания. Един от тях бил и френският писател-атеист Лео Таксил.

к.ф.н. М. С. Беленков, Москва, 1976

--------------------------

Редакционно:

Книгата на Лео Таксил “Забавна Библия” е от края на 19 век. Издадена е в Съветския съюз и веднага след това в България по времето на силния развиващ се социализъм с идеята да се замести една религия (християнство) с друга (марксизъм-ленинизъм). В този дух е и пояснителната записка на кандидата на философски (разбирайте ленински) науки Беленков. Комунистическата пропаганда използва всичко, което може, за да отрече всяка друга религия и да наложи марксизма. В този дух те обявяват и Лео Таксил за атеист. Не! Нито Таксил, нито Волтер (чийто идеи заимства и Таксил) не са атеисти. Нещо повече – за Волтер (а вероятно и за Таксил) атеист може да бъде само един глупак. Таксил се възпитава от петгодишна възраст в йезуитски манастир. Запознат е с всички идеи и догми на католицизма. Ярък представител в борбата на католическата църква срещу масонството и атеизма. Йезуитите широко възхваляват неговите трудове “Братя по три точки”, “Дяволът и революцията” и др. През 1887 г. Таксил пристига в Рим, където е удостоен с необикновени почести – получава аудиенция при папата. Лъв ХІІІ по време на приема казва на Таксил, че животът на писателя е “нужен за борбата на католическата вяра”.

Тъй като на комунистите им се иска Лео Таксил да бъде атеист и комунист, нищо не им пречи да го обявят за такъв. Истината обаче, е съвсем друга. Таксил се бори единствено против глупостта, заблуждението и абсурдностите, описани в Светото писание, бори се за просветеност в религията (както тогава е било модерно да се говори за просветена монархия). С тези си възгледи, Таксил се разграничава от католическите догми и се приближава към протестантските. Нищо повече.

Въпреки това, “Забавна Библия” си остава шедьовър в телогичната критика.

Меридиан 27