По време на кърджалийските размирици (1790-1810 г.) от опожарените селища като Копривщица, Панагюрище, Стара Загора, Сливен, Жеравна, Котел, Странджанско потеглят кервани от пострадали жители към столицата на Османската империя с надежда за по-спокоен живот. Този район привличал българите и поради наличието на големи обезлюдени полета плодородна земя.
Тук те заварват овчарски колиби на български скотовъдци, предимно от Странджа, които пристигали в този район за по-топла паша, а някои от тях оставали и през лятото заради големия пазар на Цариград. Имало и бегликчийски стада, събирани по данъка “беглик” (по една овца на всеки десет) за нуждите на турската войска. В тези свободни земи се установяват и джелепи със стадата си. Те угояват добитъка и го продават в Цариград.
Новопристигналите българи се настаняват около овчарските колиби, в близост до огромните чифлици на турските бейове, където някои от тях получават предложение за работа.
В края на Руско-турската война (1828-1829 г.) към новозаселените се присъединяват и част от българите, потеглили за Русия, според клауза на сключения мирен договор. Те пристигат до Цариград, за да отпътуват с руски кораб до Одеса. Така се оформят български села в трите близки до Цариград кази (околии): Чаталджанска, Силиврийска и Чорленска и се именуват Цариградски български села. Заселване на българи към тях от Странджанския и по-далечни региони продължава и в следващите години.
Чаталджанските български села попадат в църковната област на Деркоска епархия на Цариградската патриаршия и получават името Деркоски български села.
Настоящият сборник включва части от няколко книги, разглеждащи Деркоските български села, издадени в периода 1887-2008 г.