Деркоски български села. Село Имрихор

Когато посред нощ силните болки в ръцете не ми даваха покой, разговарях с тебе, любезни мой читателю. Питах те: “Какво ще те заинтересува и написаното ще удовлетвори ли твоят интерес? Няма ли да се окажат напразни тригодишните ни усилия да напишем тази книга?” Ти ме убеждаваше, че трябва да продължим и с това ми даваше сили да понасям болките. С това поддържаше буден тракийския ми, българския ми дух. Какво бих била аз без тоя дух?

Още веднъж и хиляди пъти благодаря на всички, които ми помагаха да събера нужните сведения за родословието ни и на тебе, благодаря, мой мили (по)читателю, който заедно с нас извървя трудния път на дедите ни от слънчева Тракия до синята безбрежност на Черно море. Ти ще ни помогнеш да предадем на бъдещите поколения спомена за онези, изживени преди сто години дни и месеци, които бяха увенчани със славата на българския воин и се оказаха съдбоносни за нас, бъдещите поколения...
(Авторите)

* * *

На едно място чувствителното перо на Христина Стоева е записало:
“Нима всичко, което е изстрадал народът ни ще изчезне безследно? Нищо ли няма да предадем на бъдещите поколения? И нека бъде възхвала за мъките им, че споменаваме с добро делата им!

Хиляди са тракийските съдби – семена по българската земя. Свидна българска земя! И, дай Бог, да не свършва мастилото на паметта!”

--------------------

Много са книгите, посветени на трагичната съдба на източнотракийските бежанци, всяка със своята участ и непомръкнала светлина. Написването на книгата “Село Имрохор и Деркоските български села” се оказа не лека задача, защото човешките пътеки по старата земя, отвъд определената граница с Турция, са покрити със забрава. Вече измина столетие от трагичното изселване, което, пречупено през историята, е само един миг. Независимо от трудностите, изпитваме чувство на изпълнен родови дълг, защото възкресихме спомена за нашите прародители, които са отстъпили пред заплахата от смъртта. Държахме в ръцете си нишката на преживяното и разкривахме битовите и културни пластове на отминалите тъжни десетилетия. Опитахме се да вдъхнем живот на спомени и имена, които са част от биографията на следващите поколения. Нека да помнят как са живели техните предци, да съхранят за деца, внуци и правнуци разказите за нелекия им живот. Прекрасните им нравствени и естетически закони да ги направляват в бъдещите дни.

Спомените на потомците ни връщат към житейските кръговрати, които се сменят през времето. Постарахме се да проследим пътищата, по които са правили своите крачки имрохорските българи, свили гнезда в различни географски места през първите десетилетия на двадесети век. Стотици хора са изчезнали от живота по силата на биологичните закони, но потомци на имрохорци и днес се раждат в родината ни. Бихме искали да сме възкресили поне мъничко от изгубените им човешки мечти.

Онова, което е съхранило поколенията, е паметта им. Тя ни споява завинаги. Отломките от традиции, култура, бит, ще послужат да се обедини духа на потомците и нека дните ни да се изпълнят с красота, доверие, достойнство и чест. Това е заветът на дедите ни. Нека да го следваме!

Лилия Семова