За прозата на Светла Андреева

За прозата на Светла Андреева
(по повод деветата й прозаическа книга „Виденията на госпожа Роза“)

През годините съм представял някои и съм писал за почти всички книги на Светла Андреева, бил съм и редактор на някои от тях. Радвам се, че ще мога да кажа и думи за нейната последна книга „Виденията на госпожа Роза“, която получи тазгодишната награда „Култура“ на Община Велико Търново. Преди това, позволете ми, да кажа няколко обобщаващи фрази за досегашното й творчество.

Светла Андреева дебютира през 1985 г. със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (изд. „Народна младеж“, София) и заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т.нар. психологическа проза. През 2000 г. тя издаде и втората си книга с разкази под заглавието „От дявола родени“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново), с която защити достойно дотогава разработваните теми и идеи. Седем години след това, 2007 г., се появи и първият й роман „Козите на Джим“ (изд. „Астарта“, В. Търново) на съвременна тема от времето на Прехода. Изминалите години и търпението бяха дали резултат – макар и камерен като сюжет, в текста личи усет към епичния наратив и обобщението, явни са постиженията на авторката в стилово и композиционно отношение. Ето защо не се учудих на втория й роман със заглавието „Хляб за грешници“ (2013 г., с първоначално заглавие „През есента на тази година“), който бележи израстване в творческите й търсения. Вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й занимания с асоциални типажи от последните й професионални години й дават необходимата фактология. Но те не са достатъчни – в книгата художествената интерпретация на фактите надгражда пластове от проблеми и обобщения, които поставят читателя пред избор. На пръв поглед проза от този тип се пише масово – както по света, така и в България. Но да прибавим и психологическата правдивост в книгите, в които тя не е самоцелно търсена, а е неделима част от претворяването на действителността. Прозата на Светла Андреева залага на традиционния третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията.

През следващите години се появиха романите „Автобус за рая“ („Фабер“, В. Търново, 2016), „Добри, красиви, зли“ („Фабер“, В. Търново, 2017), „Краят на Апокалипсиса“ („Фабер“, В. Търново, 2020) и сборникът с разкази „Смърт преди Рождество“ („Фабер“, В. Търново, 2022). Някои от тях бяха реплики към едно писане, близко до любовния роман с криминален привкус или до битовото криминале. Но е останало главното: интересният разказ, добросъвестното боравене с фактологията и личното отношение към описваните факти и събития. Успехът на Светла Андреева се състои в това да анализира една екзистенциална дилема, като я трансформира в криминална (и обратното), и да направи нужните социално-психологически внушения. В тези книги тя продължава линията да разказва съвремието предимно през очите на малкия човек и да извежда на преден план проблеми и тенденции, които на доста биха се сторили маловажни или незначителни, извлечени от новините и потънали в небитието след това. Често тя посяга и към българското село, но основно развива теми и идеи, образи, които познава отлично и ни ги предава проникновено. Среща ни с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугърите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях (както е в „Добри, красиви, зли“). Авторката не поставя някакви непостижимо високи цели пред уморения от историята (и историите) съвременен човек; не ни кара дори да се борим, да се бунтуваме против неправдите на системата и живота. Опитва се единствено да ни представи застиналата картина от един провинциален живот, който вече сме живели и е същият, но не съвсем. Да ни покаже колко сме толерантни и търпеливи, скромни, мили и отрудени, но и пълни с грешки, глупави понякога. Живи все още хора, в чиито очи понякога грее надеждата и които могат да плачат – от радост, а не само от мъка.

В предпоследния си сборник „Смърт преди Рождество“ тя обединява криминални разкази, следващи хронологията на годишните сезони, и който въвежда читателите в професионалния свят на дознателя Драголюб Михайлов, зает с разследването на дребни престъпления като кражби, измами и икономически случаи.

„Виденията на госпожа Роза“ от 2025 г. продължава тази тенденция, без разбира се да е типична кримка. Сборникът се състои от три криминални новели – едноименната, „Италианска връзка“ и „Има хляб за грешници“. Документалната основа присъства и тук и тя е пояснена като „авторска интерпретация на действителни случаи“. С нужното уважение към криминалното, не ще се впусна в подробен сюжетен анализ, за да пощадим читателското любопитство. Нищо, че сама авторката обича да се заиграва с него тук и в други книги с паратекстове, които от нечия редакторска гледна точка може би биха излишни.

В центъра на първата новела „Италианска връзка“, която е и най-обемна, е стюардесата Лиляна Берова. При един полет до Милано, където е принудена да почива два дни до завръщането си в София, отива в Стреза, до Лаго Маджоре, далеч от градската шумотевица и шопинги, и там се запознава с международния екскурзовод Милен Симеонов. После се прибира в София, пътува с таксиджията Гошо. Появява се и фигурата на леля й Мария и други – например приятелката й Розалина, в чийто дом започва да се среща с любовника си Милен, а после и в къщата на леля си Мария. И ето – на сцената излиза полицаят Ради Радев, който получава сигнал за смъртта на Мария и започва разследване. Всичко добре, жанрово, до с. 70, където убийството е разкрито. След това „Вместо епилог“ ми се струва вметнат „лабораторен“ паратекст с екстралитературни причини (от редактора ли инспирирани, кой знае, но иначе сръчно, талантливо написан), който напомня подобния паратекст „Интервю с дознателя Драголюб Михайлов“ от „Смърт преди Рожденство“. Всъщност бих приел „игровия“ момент в епилога, без някои недоразумения – леко одиозната фигура на редактора Петър Петров и неговите кошмарни видения, които завършват с вкарването на книгата в печатница (цинкография, печатни плочи, ротормашина? – дали е дигитален или офсетов печат?)

Втората новела е носещата заглавието на книгата „Виденията на госпожа Роза“. Роза е работна, пестелива и предприемчива българка, оцеляла в първите години на демокрацията с най-разични начинания, които я отвеждат до Гърция, където се омъжва за Янис, завръща се в малкото си градче в Северна България и отваря кръчма. Но заедно с това тя притежава и дарба за видения, които могат да се нарекат ясновидски. Има вече и внучка от починалата си дъщеря от първия си брак. Завръзката идва с убийството на баба Севда и слуховете около трагедията в градчето. Появява се и ключовият образ на безработната бивша фелдшерка Маргарита и тримата й синове. Започва следствие, което тъпче на място. Разследва местният полицай Петко Костов. В бекраунда на ежедневието, което поглъща живота на обикновените хора, авторката проследява историята на едно видение на Роза за поредното престъпление по времето на прехода. Разбира се, важен тук е моралният момент: може ли тя, която не е вода ненапита, да използва дарбата си от Бога и да докладва престъпленията, „да бъде неговата морална маша на земята“? Но не може, както се оказва, и тя е човек като всички останали, прави компромиси. Или донякъде. Това престъпление се оказва част от верига подобни престъпления – убити са и други възрастни хора. На погребението им Роза получава поредното видение – образа на убийците. Оригинален момент в сюжета на новелата е вмъкването на епизода с един от мотивите за злодеянието – четенето на криминални романи от престъпника, но той не е причината на убийствата, той е източник на идеите как да се убива, почерпен от книгите.

Разказът тече плавно и логично, ситуиран хронологично в пространствено-времевия континуум с вмъкнати кратки ретроспективи за живота на героите – започва през ранното лято на потъналия в летаргия градец и завършва в края на септември, когато Роза отново пълни бурканите с туршия. Тогава решава да отиде на лекар, който да й помогне да се освободи от „дарбата“ си да „вижда“ чуждите проблеми.

Третата новела „Има хляб за грешници“ има препратки към публикувания през 2013 г. роман „Хляб за грешници“ (с първоначално заглавие „През есента на тази година“). Както романа (по-скоро повестта), и новелата започва през есента. Героинята й Невена е съотносима с главната героиня санитарката Таня от „Хляб за грешници“, а сюжетът е фокусиран около убийството на седемгодишния Тони Маринов (в „Хляб...“ също дете е отвлечено, подложено на блудствени действия и убито). Мисля, че криминалното тук е повод и форма да надникнем в психологията на обикновения човек и да разберем кое го прави престъпник. В тоя смисъл това е проникновен психологически разказ за преоткриването на човешкото у човека чрез възмездието. Експертите психолози сигурно биха обяснили научно такъв тип престъпление – белези от детството и миналото, насилие на осиновителя Атанас над навлизащата в пубертета Невена и под., и щяха да бъдат прави. Но проблемът е, че по-важното от всичко е да има кой да се грижи и за спасението на душите ни. Именно това прави Дана – осиновителката на Невена, която бавно и методично трови Атанас вкъщи, докато дъщеря й е в затвора. И винаги след това слага къшей хляб в края на масата и за нейната душа. „Защото има хляб и за грешници...“.

Подобно на „Хляб за грешници“ – разказ за престъпление и възмездие, за вината, за чистилището, за силата да вземаш решения, за идващия Видовден...

------------
Светла Андреева. Виденията на госпожа Роза. Три криминални новели. Ред. Ясен Калайджиев, Граф. дизайн Петра Лимоза. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2025 г.
------------