Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2019

Доклад на проф. Сава Василев по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди „Пегас“, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2019 г. поетични книги от бургаски автори. Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения.
Дата: 
четвъртък, 9 January, 2020
Категория: 

С огромен интерес и високи очаквания отворих книгите на бургаските поети, издадени през литературната 2019 г. Мина доста време от последната ни среща на този форум. Никога не съм спирал да следя какво става в града на Христо Фотев – не само през годините, когато съм имал удоволствието да участвам в подобно жури, но и след това, защото страниците на алманах „Света гора“ винаги са били гостолюбиво отворени за пишещите братя от Бургас. Освен добре познатите имена, срещах и нови, които ме зарадваха и обнадеждиха.

Както можеше да се очаква, палитрата е пъстра. Нещо се е случило през отиващата си вече 2019 година и то не е никак маловажно. Сигурно е можело и повече. Името на града, дал толкова талантливи поети, само по себе си е предизвикателство. И все пак е редно да признаем, че случващото се през последните години в литературата ни не отминава никого. Говорим за застаряване на писателската общност, за нещо повече от водораздел – за истинска пропаст – между литературните поколения. Остава утехата, че, за разлика от почти всички останали големи градове, съсредоточия на значими писателски общности, Бургас създава чудесни условия за изява. Казвал съм го неведнъж, на различни места и по различни поводи, че към момента няма друг град, в който градоначалството да проявяват такава загриженост и подкрепа към писателите. На първо място финансова. Днешният повод с нищо не ме задължава да изказвам подобни мисли, ако те не бяха дълбоко мое убеждение. Затова нека не звучи куртоазно, че в това отношение всички завиждат на писателите в Бургас.

Ето имената на авторите и заглавията на поетическите книги, които достигнаха до мен:
Милка Стоянова. Отвъд вятъра. ИК „Знаци“, 2019
Симеон Димитров. Шапка невидимка. Поезия за деца. „Информа принт“, 2019
Светла Гунчева. Езикът на Пчелите. „Онгъл“, 2019
Борбух. Весел Зодиак. „Либра Скорп“, 2019
Георги Д. Георгиев. Автобиография на Страха, Информа принт, 2019
Христо Узунов. Солени стъпки. Либра Скорп, 2019
Наталия Недялкова. Онзи зад вратата. Либра Скорп, 2019
Елка Василева. В сандалите на лятото. Либра Скорп, 2019
Анамария Коева. Кой си ти? „Захарий Стоянов“, 2019

 

Ще започна с книгите на Милка Стоянова и Наталия Недялкова. Те са различни и като обем, и като съдържание, но заедно с това издават чувствителност, която ги сближава. Без ни най-малко това да се отрази на автентичността на почерка. И двете поетеси залагат на високата асоциативност, оригиналните обрати и философския синтез във финалните стихове. Поантата се явява много важен елемент от структурата на цялото. Това в особена степен важи за Милка Стоянова. И в тази си книга тя остава вярна на себе си като изказ и светоусещане. Преобладават кратките, импресивни форми, но и изключенията по-скоро подкрепят усещането за движение, предизвикано от крилата на пеперудата. Тук всичко е деликатно, полуизказано, загатнато. Моето усещане е за предизвикване на читателя. Той, чрез своето въображение, чувствителност и поетическа култура трябва да разгадава и по своему да „дописва“ стихотворението. То е отворено за прочити. Но и завършено – затворено – като чувствено приключение и послание. Не бих подминал факта, че подобен вид стилистика се наложи трайно през последните десетилетия в литературата ни. Не че и преди това не е съществувала. Но като че ли бе предпочетена и прегърната точно през онези години, когато част от поетите ни, по-вярно част от поетесите, демонстративно отвърнаха поглед от вавилонията на социалния живот и предпочетоха да изследват света чрез себе си – от „Аз“-а към природата и всичко, което ги заобикаля. Това не означава, че поставят непреодолими бариери. Напротив, вещният свят присъства, но дълбоко преобразен, като неделима част от човешката неповторимост. Ето начин за интимизиране на прозаичното и делничното. Ще дам пример чрез финала на стихотворението „Ах, времето...“:

Ела със мен,
ти истински търсачо на съкровища.
Там още има край оградата захвърлени
няколко големи клона – тайно
вечерно убежище
на красиви пеперуди.

Едва ли е случайно, че М. Стоянова не залага на заглавията. Така стихотворенията изглеждат още по-свободни, ефирно леки. Но държи на поантата – в повечето случаи тя заковава идеята, изнася голямата тежест на посланието, деликатно носещо се между редовете и в самите редове като пеперуден прашец.

 

Наталия Недялкова не е лишена от подобна чувствителност. Особено в по-кратките форми. Книгата обаче е по-неспокойна, разноречива и, не на последно място, отворена към прииждащото отвън. Показателно е кога, как и на какво реагира лирическия „Аз“. Сигурно не по-малко значещо е и онова, което подминава или премълчава. Н. Недялкова не се отказва от трибуната на заглавието и то върши своето, за да „преведе“ текста на стихотворението по най-добрия начин по опасния път от автора до читателя. И тук кратките форми разчитат на малкото, но значещи думи и ситуации. На усещането за граници и граничност. Наталия не се страхува от недотам поетичните думи. Напротив, тя вижда света на поезията като вместилище на света около нас, затова думи като „файлове“, „идентифицират“, чуждици като „шорткътове“ и други не я притесняват. Това ми напомня за поезията на някои представители на поетическото поколение от 40-те години на миналия век, особено на Александър Геров. Подобни жестове говорят за различен тип поетическо мислене, което иска да бъде в крак с времето, в което живее. Струва ми се, че началото поставят Гео Милев и авангарда от 20-те години на миналия век... Към същата мисъл навежда наличието на културна натовареност – тя е част идентичността на поетически „Аз“. Важна част от тази идентичност е философската устроеност на авторката, склонността й да търси смисъла на нещата отвъд думите и жестовете. Понякога алегорична и лирична, друг път болезнено откровена и дори прозаична, Наталия Недялкова създава усещането, че светът на поезията е част от неумолимия ход на битието. И че самата поезия е такава, какъвто е и животът ни. Вярно е, че се случва да избяга от стихиите, да остане насаме със себе си, но и тогава надделява духовното неспокойствие, а то не признава границите на самотата и взема своето. Поетесата е внимателна в избора си на заглавия – както на отделните стихотворения, така и на циклите, които организират книгата. Последната се състои от четири цикъла – „Логос“, „Метафизика на ежедневието“, „Подир силуети от театъра на сенките“, „За пътя, сакралната геометрия и приложната алхимия“. Струва ми се, че тук можем да говорим за различия в единното. Както на равнището на заглавията, така и в съдържателно отношение. Стихотворението поддържа буден диалога с времето и се опитва да го надживее. Да проникне отвъд смисъла на видимото. Един път подчертано лирично, друг остро, с ирония и дори лек сарказъм. Резултатът е усещане за неравноделност, за хармония и дисхармония, а това също е начин да се държи в напрежение вниманието на читателя. Няма съмнение, че поетесата търси своето място сред онази група представители на предизвикателната модерност, опитала вкуса на своечуждото. Бих привлякъл като илюстрация на впечатлението ми за нарочно търсен дисонанс, за поетическо предизвикателство и дори за поетически апоетизъм, ако мога така да се изразя, поантата на стихотворението „Шивачът“:

Той бе шивач авангардист с изискан хумор
и склонност към скандалната абстракция.

 

Познавам от доста време Симеон Димитров, но книгата му „Шапка невидимка“ искрено ме зарадва и изненада. Вярно е, че от доста време не съм чел нищо от този автор, че общуванията ни са редки, писмовно-лаконични и това направи срещата ми с творчеството му за деца още по-неочаквана. Ще започна отвън навътре. Чудесно оформена книга, с чувство за мярка и заедно с това достатъчно артистична, за да прикове вниманието не само на детската, но и на възрастната аудитория. Ние незаслужено подценяваме литературата за деца, особено когато се конкурира с поезията за възрастни. А тя е изключително сериозно изпитание за професионализъм. Защото в нея всичко е специално – от висотата на естетическото, до съдържателните и подтекстовите послания. Просторечивият изказ трябва да е зареден с мъдрост и поуки, с много отговорност за онова, което ще пусне корен в душата на детето и ще расте заедно с него. Тук се изисква майсторско владеене на формата, деликатно движение по ръба на познатото и непознатото, великото и обикновеното, смешното и тъжното и какво ли още не. Симеон Димитров е постигнал не малко в това отношение. Книгата му е едновременно вълнуваща и забавна, поучителна и мъдра, смешна и понякога леко тъжна. Допада ми чувството му за ирония, както и деликатната сетивност, която го връща и потапя в детския свят, но запазва онази съзерцателна дистанция на опита и времето, с която са го дарили годините. Искреността ми налага да призная, че се попрепънах тук и там що се отнася до ритъма и римата, но това ни най-малко не промени отношението ми към книгата.

 

Сред няколкото приятни изненади от страна на непознатите за мен автори бе книгата на Анамария КоеваКой си ти?“. Авторката продължава да счита себе си, и чрез това си участие в конкурса за поетическа книга за 2019 г., за личност със здрав корен. Архитект, художник и поет, Анамария Коева е истински артист, със сериозни професионални качества. Поне що се отнася до това, което оставя като впечатление книгата й „Кой си ти?“, в която са включени нейни картини. Предполагам, че картината на корицата също е нейна, но не бих се съгласил, че оформителят Пламен Трампов се е възползвал по най-добрия начин от нея и е стигнал до преразход на енергия. Но последното едва ли е толкова важно... Книгата на Анамария Коева говори на езика на днешното време. С думи от света на технологиите, комуникациите. И в нея, подобно на случващото се в книгата на Наталия Недялкова, пулсът бие учестено, случват се и моменти на опасна сърдечна аритмия. Кратките лирични форми, в които са важни хрумването, поантата, неочакваният обрат се редуват с разточителни по обем творби с високо комуникативно напрежение. Може да се каже, че диалогичната структура на поетическия текст е основополагаща. Поне за тази книга. Откриваме я навсякъде, дори в последната творба „Да пожелаеш брега“ с недотам ясно жанрово съдържание, защото играе с формата както на лирическия цикъл, така и на малката поема. Но и това едва ли е толкова от значение... Подобно на мнозина автори от по-младото поколение, и Анамария Коева заиграва с антидота на поетическото – позволява си да бъде многословна, дори повествователна, игнорирайки класическия стих. Предпочитана е „ти“ формата, обичайно отбягвана в прозата. Пример за нарочно търсена плеонастичност би могло да бъде стихотворението „Съвременна трагедия“. Подобно на други, то се опитва да улови необикновеното в обикновеното, или обратно, обикновеното в необикновеното – да живееш сред необозримото множество, да си част от общ алгоритъм, който те изтрива от погледа на голямото око, но въпреки това да не забравяш колко важна е битката ти за оцеляване като личност. Все едно дали си заключен в Мрежата или между стените на градското си жилище и препрочиташ класиците. В този ред на мисли, съвременникът на Анамария Коева изглежда обречен да бъде не само дете на големия град, но и на един вид еклектика, в която модерно и класическо съжителстват понякога по абсурден и дори кичозен начин. Подложен на небивал до този момент натиск, обречен на битие, белязано със знаците на разбягващата се класическа култура и инвазията на новия тип самотата, днешният човек търси начин за заяви себе си. Да покаже, че съществува. Само на пръв поглед е лесно – при днешните възможности, които му предоставят технологиите. Тъкмо обратното. Думите са много, срещите – малко. Писмата все повече приличат на писма до себе си. Символите и знаците заменят образите и думите. Мисля, че в особена степен казаното важи за стихотворението „Когато облечените хора се събличат“. Накратко, пред нас е автор с безспорен талант, очевидно повлиян не само от родната, но и от чуждата литературна традиция, в което няма нищо лошо. Може и да греша, но по една или друга причина артистичното жестикулиране понякога ми идва в повече и се поддавам на подозренията си, че поетическият език започва да позира (кокетира). Но това са си мои впечатления. Както и усещането, че, за разлика от Наталия Недялкова, при Анамария Коева заглавията не са най-силната страна, поне тук, в тази книга, особено що се отнася до „Съвременна трагедия“, „Диви мисли“, „Неестествен избор“ и др.

 

Сега е ред да спра поглед на друг възпитаник от школата на Роза Боянова – Георги Д. Георгиев, подписал се като „ГеоргиЕВ Д“. Иде реч за книгата „Автобиография на Страха“. Сериозно, философско, без съмнение и амбициозно заглавие. Такова е и съдържанието. За разлика от повечето дебютни книги, особено от по-близкото и по-далечното минало, тази прави впечатление с разточителния си обем. Включва много, при това разнообразни като форма, настроения и идеи стихотворения. Вероятно е залагала или поне не е искала да крие нееднозначната си природа, дори под заплахата да изглежда малко еклектична. Особено на фона на категоричното си заглавие... И така, „Автобиография на страха“ се състои от пет цикъла – „Детски спомен“, „Почти любов“, „Липсваща част – тристишия“, „Архаичност“, „Страх“. Вписани в макротекста на цялото, заглавията издават промисленост на композицията, активност на центростремителните енергии, които се стремят да привлекат различните стихотворения към доминанта на заглавието. Защото не всички са пряко свързани с нея. Без да оспорваме правото им на свободно придвижване в граничните и извънграничните зони на циклите, налага ми се да умувам повече от необходимото върху въпроси, свързани с вторичната им приобщеност. По-важното е друго: налице е автор със завидно поетическо самочувствие и зрялост, която безусловно го подкрепя. Както често се случва, и тук кратките форми изглеждат по-завършени и запомнящи се. В тях има чудесни находки. Но се натъквам и на фрагменти с повишена декларативност. Тогава мисълта – по-скоро желанието да се изкаже нещо важно – изпреварва поезията с едно рамо и я оставя в сянка. Така или иначе, дебютът е сполучлив, физиономичен, обещаваш. Всъщност, „Автобиография на Страха“ се състои от няколко книги. Питам се, дали поотделно издадени, те нямаше да спечелят повече. Съзнателно или не, в този си вид дебютът залага на лабиринтното пътуване. То също е послание. Разбира се, има и риск от изгубване. Но това са рисковете на четенето. На читателя, доброволно приел приключението да пътешества по страниците на книгата. Понякога рискът е споделен. Друг път си остава лична отговорност.

 

И отново за приятната изненада от поредното ново запознанство – този път с книгата на Христо Узунов. Досега случаят не ни е срещал. Нито житейски, нито литературно. Изненада ме и фактът, че иде реч за дебют. „Солени стъпки“ и като обем, и като поетическо присъствие издава житейска и творческа зрялост. Поне що се отнася до разнообразната тематика, редуването на класически и свободен стих, екзистенциални вглеждания и открит диалог с приятеля, града, морето, есента; с мирозданието отблизо и далеч. И за „Солени стъпки“ бих казал, че се състои от две книги – „По старите бургаски улици“ и „Море от тъмно кадифе“. Не бих ги нарекъл цикли, в рамките на това заглавие са по-скоро две части, две страни на една и съща монета – дотолкова, доколкото читателят може да усети и преживее тяхната сговореност. Без съмнение Христо Узунов е силно привързан към своя град, за него Бургас, морето, градското казино са важни топоси. Не само житейски, но и поетически. Намирам за сполучливи стихотворенията, в които най-обикновени, битови ситуации стават повод за задаването на големите въпроси, които винаги са вълнували човека: как да дадем и получим от света и близките си най-важното и най-трудното, без което не можем: прошката, състраданието, любовта, надеждата. Христо Узунов е постигнал немалко при първата си среща с читателя. Но съм убеден, че му предстои още работа, на първо място в техническо отношение, останалото той го има и знае цената му. И още нещо, особено важно за лирични натури като него: на лирикът му се налага да се оглежда на много повече страни и много по-често от останалите си събратя. В тези до болка познати от памтивека води се плува само привидно лесно – отвсякъде дебнат хищници, но като че ли пръв измежду всички е хищникът на повторението. На познатото, не дай бог на поетическото клише. Христо Узунов показва, че е сигурен плувец – както в сладки, така и в солени води. Остава да школува още малко стила.

 

И понеже сезоните често се явяват в книгата на Христо Узунов, иска ми се да продължа с Елка Василева и нейната стихосбирка „В сандалите на лятото“. Както можеше да се очаква, сандалите са по мярка, изобщо Елка Василева е доволно познат автор, на когото поетическата обувка пасва чудесно. И тази книга се състои от две части – „Междусезания“ и „Блус за оптимисти“. Заглавията са чудесни, поставят добро начало. Тук и опитът, особено що се отнася до владеенето на формата, и умението да се разчитат с телескопа на поетическото знаците на вселената и човека са от високо качество. Едва ли е случайно, че често се появява музиката. Тя е част от света, в който живее лирическия „Аз“. Заради повишената сетивност и желанието да преживяваш и споделяш. На първо място хармонията – задължително условие за живот у хора като Елка Василева. Но не всичко е безметежно. Тъкмо обратното, в този поетически свят владее вътрешния драматизъм като даденост. Като рождено условие. Не е необходим кой знае какъв сблъсък с живота, въобще с хората и света наоколо, за да се взриви това чувство. То е предварително заредено и са необходими съвсем малки, понякога незабележими жестове или събития, за да изплува на повърхността. За мен най-големите сполуки в книгата са в стиховете с лаконичен и спонтанен изказ. Например – „Без теб“, „Познание“, „Прозрение“. Но не само. Стихосбирката на Елка Василева, поне в по-голямата си част, носи бремето на самотата. Във всеки смисъл на думата. Тя не може да бъде излекувана. Превърнала се е в състояние. В свръхбагаж, който пътува с човека, следва го навсякъде. Литературата е изписала толкова много за самотата и пак не е успяла да изкаже всичко, което обема тази дума. Защото за всеки човек тя е различна. Дори когато причините за появата й са еднакви. Самотата в поезията на Елка Василева успява да стигне до адресата си. В лицето на най-важните хора – това са ценителите на добрата поезия и на добрата и искрена душа. Въпрос на чувствителност, съпричастност, не на последно място – на поетическа култура. Но в сандалите на лятото винаги има и песъчинки. Те са част от сезонното неудобство. Онова, което те кара да спреш и да разкопчаеш каишката. Да се огледаш и ако не ти пука от нищо, да продължиш пътя си бос...

 

Весел зодиак“ е като глътка смешен въздух в голямата стая на сериозната поезия. Хумористите и сатириците по условие са ощетени – свикнали да ги приемат несериозно. А писането на такава литература си е сериозна, даже бих казал трудна и отговорна работа. Да, признанията са редки. Може би защото и темите изглеждат по-ограничени. Но дали е така? Авторът на „Весел зодиак“, подписан Борбух, зад който се крие Борис Бухчев, доказва, че няма и не може да има ограничения. Всичко е предмет на шега, задявка – стига да си въоръжен с необходимите очила. На проницателния ироник! Той винаги вижда по-далеч и повече от обичайното. Предимно откъм смешната му страна. После смешното може да стане сериозно, дори да нагарча, но това е после. Като при лекарствата... Борис Бухчев е написал книга, в която лицата и маските често сменят местата си. Той има усет за детайл, чувството му за хумор е незлобливо, прелива от живот и желание да бъде навсякъде. Достойнствата на автора са много. И на книгата – като съдържание и оформление. Но на мен като че ли най-много ми допаднаха пародиите – написаното „по“ творба на някой класик. Сред които са Вазов, Фурнаджиев, Чинтулов, Каравелов, Ботев... Никога не ми е минавало през ум, че болезнено и трагично стихотворение като „Конници“ на Фурнаджиев може да бъде „огънато“ по пародиен начин и да добие съвсем различно звучене. За съжаление и тук се случва формата да отстъпи на идеята, особено що се отнася до някои поетизации в класически стих. Намирам за сполучливи повечето от стихотворенията във втората част – „Весел зодиак“, дала името на книгата. И дори, но почти, съм съгласен с написаното и за моята зодия...

 

Макрина“ е поредната книга на утвърден автор, когото познавам отдавна. Но, ако не ме лъже паметта, за пръв път го виждам в поетическото лоно на езотеричното, каквото и да означава това. Книгата е снабдена с предговор и послесловни текстове, които имат своето оправдано място и дават гласност на авторовите щения извън процедурата на поетическото говорене. Уважавам такова усилие, както и опитите да се твори в името на специално избрано послание. В случая това е направено с чувство за поетическа мяра и ритъм. Стига да се абстрахираме от изключенията, те не са многобройни, но понякога смущават. Тогава посланието като че ли се оказва с наднормено тегло и поставя на изпитание добрия слог; естетиката отстъпва на идеята и двете не са си в услуга... Реализирана като диалог с древната Макрина, книгата се старае да внуши усещането за епос. В нея древно и съвременно се преплитат, а това означава, че тревогите на авторката далеч надскачат историческите рамки и търсят срещата на поколенията. Напълно разбираемо, щом е налице сегашен лирически „Аз“, обърнат изцяло към своя историко-легендарен адресант на име Макрина. За съжаление не мога да оценя книгата с оглед на идеологическия й аспект и висотата на знаковата й закодираност. Но мога да кажа, че в повечето случаи посланията достигат до мен като читател и навеждат на размисъл за важните и непреходни неща, без които, изглежда, отдавна сме се научили да живеем.

 

Езикът на пчелите“ на Светла Гунчева се състои от три части – „В светлината на зеленото“, „Бележка в джоба на самоубиец“, „Тайнствата се случват в четвъртък“. Но това като че ли не е единственият опит за поставяне на акценти, защото две от заглавията в съдържанието на първата група стихотворения са болтирани и този знак е видим – това са „Детство“ и „Занимание“. Дали забелязаното трябва да се възприема като знак за ключовата им роля в структурата на цялото или за разбирането на тази част, аз не мога да преценя. Може и така да е, ако не иде реч за полиграфическа грешка. Моят прочит на двата текста не успя да разкодира жеста. Иначе някои от стихотворенията ме докоснаха, забелязах умението да се работи със скритата рима, да се води отворен диалог с човека от вчера и днес. Мисля си, че в голяма услуга на книгата би била работата с вещ редактор. На първо място, за да се спестят някои от препъникамъците в техническо отношение. А и в регистъра на метафорите. Въобще, да се римуват „свят“ и „цвят“, „скръб“ и „ръб“ не е кой знае какво постижение, но това в случая е по-малката драма. Иначе книгата има своите качества и свидетелства за автор, който е посветил себе си на поетическото изкуство и иска да мисли за света и човека през своя поглед. Иначе – езикът на пчелите е език на танца. Не успях да уловя това като послание, като лайтмотивна идея. Но забелязах, че подредбата на стихотворенията във всяка част следва азбучния ред. Вероятно е мой проблем, но не открих скрития смисъл на стореното и какво точно носи този прийом в композиционно и съдържателно равнище.

В заключение: 2019 г. е пореден поетически успех за литературен Бургас. Въпреки частичните си неудовлетворения, не бих нарекъл нито една от представените книги неуспех или посредствена – тъкмо обратното, всяка има своето място в личното творчество на автора и в богатата културна история на града. Искам да ви поздравя и да ви пожелая още по-големи успехи през идната 2020 г. И повече млади имена, повече литературни дебюти.

--------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите