Невинаги нашумялото е най-добро...

Интервю на Георги Н. Николов с писателя Стоян Георгиев.
Дата: 
сряда, 2 February, 2022
Категория: 

Невинаги нашумялото е най-добро...
Едно интервю на Георги Н. Николов с писателя Стоян Георгиев

Писателят Стоян Георгиев е роден през 1963 година в Бургас. През 1982 година завършва Английска езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град, а през 1989 – българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“.
През 1994 година излиза първата му книга – сборникът с разкази „Горчив коктейл“, а през 2002 година – романът „Митническа сага“ (второ издание през 2006 г.). През 2004 г. са отпечатани пиесата му „Хаос“ и стихосбирката „Дух мой“, а през 2010 г. – сборникът с разкази и новели „Тайното послание“ (част първа). В Москва е отпечатан на руски език нашумелият му роман „Митническа сага“. Редактор на десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен.
Свои произведения е публикувал във вестниците „Свободен бряг“, „Другата аудитория“ и „Десант“, в списанията „Везни“ и „Море“, както и в сайта „Флагман“. От 2008 г., няколко години е водещ на предаването за култура, образование религия „Без маска“ по национална телевизия СКАТ.
Член на Съюза на свободните писатели в България от 2003 г. От 2007 г. до 2014 г. е председател на Съюза на свободните писатели в Бургас.
Носител е на националната награда „Народни будители – 2004“ на Съюза на свободните писатели.

– Приятелю, ти си доктор по филология и отдавна следиш творческите процеси у нас. Какво е според теб състоянието на съвременната българска литература и има ли тя потребност от бързи нравствени и тематични корекции?

– Съвременната българска литература е твърде многообразна и е трудно да се определи състоянието й само от няколкото нашумели автори и произведения, защото поради причини от конюнктурен характер голяма част от истинските творчески постижения и художествени завоевания у нас тънат в мрак и неизвестност. Не винаги нашумялото и известното е най-доброто. Онова, което прави силно впечатление, е неистовият стремеж към модерност и подражание на образци предимно от западноевропейския и американския литературен спектър, което залитане е лесно обяснимо с типично българския синдром на „криворазбраната цивилизация“. Големите творци са преди всичко национални не в избора им на теми, сюжети и самоцелни битоописания, а в способността им да уловят и пресъздадат народния дух и психика, родното своеобразие и неповторимост. За съжаление не съм срещал много такива книги днес, а тези, които съм чел, или са изпъстрени с цинизми и ругатни, или разнищват някакви странни исторически небивалици. Съвремието в днешната литература липсва, освен в булевардните и криминални романи, но те пък често са лишени от всякакви художествени достойнства. Лоша услуга правят на писателите с раздухването у тях на болезнени стремления към награди и отличия – наши и чуждестранни, – чрез които те се надяват да бъдат „утвърдени“ като автори. Нещо пагубно за един талант. Писателят е писател чрез своите произведения, а не чрез своите награди, за които нерядко имат заслуги някои политически субекти, НПО-та или олигархически кръгове. В този смисъл нашата литература до голяма степен е лишена от обективност, морален ориентир и взискателност към литературата като форма, съдържание и стил. Много от нашите писатели се изживяват като божества, тръгнали по медиите да раздават ум на „изостаналия“ български народ, да му навират в очите някакви непонятни европейски ценности и в крайна сметка да го отродяват, комплексират и унижават. Вазов някога казваше, че като българин пише най-вече за българи! Днешните ни автори в мечтите си да са истински космополити и постмодернисти се оказва, че отдавна не са българи. Една очебийно неприятна тенденция е разделянето на литературата ни на столична и провинциална, както и липсата на всякаква етика, взаимопомощ и човешко отношение между българските писатели днес.

– Дисертационният ти труд „Драматургията на Пинтър и рецепцията й в България“ е повече от впечатляващ. Какви послания носи той към читателите от различни поколения?

– С творчеството на големия британски драматург Харолд Пинтър се занимавам още от студентските си години във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Дори участвах с тема по него в една национална олимпиада по студентско творчество и получих положителен отзив от пловдивския поет Александър Секулов. След време, когато работех четири години като хоноруван преподавател по антична и западноевропейска литература в Бургаския свободен университет, взех решение да напиша докторска дисертация върху Харолд Пинтър. Той е най-емблематичният и представителен британски драматург след Втората световна война, който минава през най-различни етапи в творческото си развитие, но много задълбочено и психологически представя своето съвремие. Разглежда проблеми на екзистенциализма, като използва модерни похвати от Театъра на абсурда, но определено е реалист, защото неговият абсурд извира от едно банално и добре познато за всички нас ежедневие. Зад този банален параван, обаче, се крият тайни и кошмари, които талантливият автор разголва на сцената. Онова, което най-вече го вълнува, е бездната, зейнала между хората при общуването им и тяхната невъзможност за откровен контакт. Предпазната мъгла от думи, която скрива лицата им зад маската на лицемерието и измамата, винаги се сваля от автора в края на всяка пиеса. Измамата и самоизмамата при него изпълняват важни драматургични функции на нивото на персонажите, конфликта, композицията и езика в произведенията му. Интересен е въпросът, който Пинтър поставя за несигурността и манипулативността на паметта, както и проблемът за вечната борба между половете в търсене на тяхната индивидуална идентичност. Посланията на Харолд Пинтър са за повече хуманизъм и човещина, за истинска любов и истинско мъжество. Той е бил обществено много активен и заклет враг на всяко насилие. Пише пиеси срещу фашизма по всички точки на земното кълбо, критикува новия световен ред, а почти цялата му нобелова реч е яростно осъждане на агресивната и кървава американска външна политика, разрушила много държави и съсипала доста народи по света. Обвиненията му за войната в Ирак и за тероризма на НАТО звучат много актуално и в наше време.

През 1995 г. драматургът става „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и присъства на няколко постановки на свои пиеси на столична сцена, режисирани от покойния Стоян Камбарев, които високо оценява.

Пинтър е сценарист и на няколко филма, от които най-известни са „Жената на френския лейтенант“, „Пазителят“, „Слугата“ и „Процесът“. За мен беше огромно удоволствие да проникна, доколкото мога, в тайните, загадките и съвършенството на творбите на един от най-големите драматурзи и хуманисти, живели някога в нашия бурен и печален свят.

– Би ли разказал малко повече за сагата около събирането, редактирането и издаването на десеттомното издание на събраните съчинения на Петко Росен, осъществено от издателство „Божич“ – Бургас и финансирано от Община Бургас (2011–2015 г.)?

От 2008 до 2011 г. водех предаването за култура, образование и религия „Без маска“ по национална телевизия СКАТ – Бургас. Едно от излъчванията му беше посветено на големия наш писател и литературен критик Петко Росен (1880–1944), в което участваше неговият внук инж. Петко Чорбаджиев. При едно мое гостуване в дома на писателя, той ми показа няколко броя от вестниците „Зора“ и „Слово“, отпечатани през 30-те години на миналия век в София, където бяха публикувани статии с литературна критика от Петко Росен, условно наречени „Сурвакници“. Внезапно у мен се породи идеята да издадем всички тези статии в един том, за да се съхранят те за идните поколения български читатели. Статиите бяха писани между 1923 и 1943 г.

В процеса на работа над тази книга инж. Петко Чорбаджиев ми предостави да прочета около двадесет тетрадки с непубликувани произведения на дядо му. Тогава му предложих да направим пълно събрание на съчиненията на писателя, което не беше осъществено досега. Така се зароди идеята за това издание, което си е едно чисто бургаско дело. Тъй като по това време работих, както вече споменах, в телевизия СКАТ, участвах със съдействието на мои приятели – общински съветници – в съвещание на културната комисия на Община Бургас и успях да издействам 20 000 лв. за издаването на съчиненията на Петко Росен, които по-късно бяха осезателно допълнени от инж. Петко Чорбаджиев. Аз разчитах ръкописите, редактирах текстовете, пишех обяснителните бележки и предговорите към 10-те тома. Разбира се, работех заедно с инж. Петко Чорбаджиев, който беше съставител на изданието, както и с бургаското издателство „Божич“, което ги отпечата с прекрасно полиграфическо оформление. За мен беше невероятно преживяване да се докосна до ръкописите на Петко Росен и да им вдъхна нов живот. Петко Росен е уникален литературен критик, пътеписец и народовед, истински патриот и непоколебим хуманист, политик и общественик, с чието дело може да се гордее не само Бургас, но цяла България.

– Някои от книгите ти са издавани и в чужбина, не само у нас. Считаш ли, че там си по-лесно разбран, отколкото у нас?

– Да, моят роман „Митническа сага“ беше отпечатан на руски език в Москва през 2012 г. от издателство „Горячая линия – Телеком“. Книгата беше представена следващата година в Булгаковский дом под надслов „Гогол, Булгаков, Георгиев – писатели сатирици“ по инициатива на Ирина Яковлевна Горпенко-Мягкова, уредничка на музея „Булгаков“ в Москва. Същата 2013 г. на ежегодния симпозиум на славянските писатели в гр. Евпатория, Крим г-жа Мягкова презентира и цялостното ми творчество с помощта на видеоматериал, който специално подготвих и й пратих. Не вярвам, че ще бъда по-лесно разбран в чужбина, отколкото у нас, защото всеки писател е преди всичко национален и най-добре би бил приет от своите съотечественици. И това е напълно естествено, защото родината и езикът не са просто географска територия или средство за комуникация, а проявления на един безсмъртен дух, духът на народа. Руската публика, която е близка до нашата народопсихология и световъзприятие, посрещна книгата много добре. А издателството написа на титулната страница следното: „Остроумна, блестящо написана книга от съвременен български писател. Сатиричен поглед върху обществото от периода на началното натрупване на капитала. За широк кръг читатели“.

– Надявам се, че моите книги могат да бъдат разбрани и оценени от всички мислещи и чувстващи хора по света, хора с чисти и добри сърца, които наричаме нормални и които са солта на земята. За съжаление, те намаляват с всеки изминат ден, но „нека вярата не оскъднява“, както беше казал поетът Пеньо Пенев. Човечеството не само ще оцелее, но и ще преодолее своето тъмно начало и своите егоистични инстинкти, за да бъде достойно за своя Създател и за своите предци. Аз вярвам в това възкресение!

– Кое или кои основни твои разбирания за културата и литературата искаш да ни внушиш с творбите си? Кои теми от съвременността поставяш на първо място?

– Относно културата и литературата искам да внуша чрез моите произведения, че истинският писател е преди всичко национален писател, изразяващ въжделенията и духовните нагласи на своя народ. Много ми е смешно и тъжно едновременно като гледам напъните на днешните постмодернисти да пишат като американци или европейци. Умират от радост да ги сравняват със Селинджър, Маркес или пък Марсел Пруст, но никой от тях не би се зарадвал, ако го сравнят с Вазов, Елин Пелин или Йовков, защото те са родни, наши, т.е. „ниска летва“. Не намирисват на „силивилизация“, както би се изразила мадам Злата от Войниковата комедия „Криворазбраната цивилизация“.

Теми, които поставям на първо място в творбите си, са тези за нормалността и достойнството на човека в един озверял, бездуховен и покварен свят, затънал в т. нар. „евроатлантически ценности“, т.е. в егоизъм, алчност, подлост, жестокост, разврат, страхливост, робско мислене и идолопоклонство. Вълнуват ме много социалните въпроси, запазването на родната ни история от всекидневните медийни лъжи, както и въпросите на православието и наплива на сектите у нас. Политическите събития често присъстват в моите книги, защото самото ни време е твърде политизирано, а както е казал Наполеон „Политиката е съдба“. Има и други теми, които ме вълнуват, но тези са основните...

– Върху какво работиш сега и ще го видим ли скоро на книжните лавици в страната?

– В момента работя върху две неща: романа „Патриоти“ и новелата „Великата Рилска пустиня“. Първата творба е за нашенските политически псевдопатриоти, а втората – за нахлуването на сектите у нас и жертвите, които те взимат в обществото ни във физически и в духовен план. Кога, обаче, ще бъдат отпечатани, не мога да кажа. Приготвил съм осем книги за печат, но поради финансови затруднения също не бих могъл да кажа кога ще излязат на бял свят. Твърде нерадостна и абсурдна е съдбата на съвременния български писател. Ако не е в някоя политическа схема или неправителствена организация, той е обречен. Трябва сам да си плаща издаването на книгите и сам да си ги разпространява. Подобен абсурд няма никъде по света, но така е било винаги у нас, като изключим епохата на социализма, когато всичко това вършеше българската държава.

– Какво искаш да пожелаеш на своите литературни почитатели?

– На моите литературни почитатели искам да им пожелая да бъдат живи и здрави, обичани и щастливи, със сбъднати мечти и вечни планове. Нека си останат, както досега, ценители на стойностното художествено слово. Аз им обещавам нови книги и нови емоции!

– А на себе си какво пожелаваш?

– Здраве и ентусиазъм.

--------------
Интервю на Георги Н. Николов с писателя Стоян Георгиев
--------------

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите