Липсата на вдъхновение набръчква душата...

Интервю на Георги Н. Николов с писателя Тео Буковски.
Дата: 
неделя, 24 April, 2022
Категория: 

– Драги Тео, по силата на годините ти принадлежиш към генерацията на все още младите български творци. Какво е впечатлението ти от техните идейни, естетически и тематични предпочитания? И има ли според теб приемственост между литературните поколения у нас?

– Георги, скъпи приятелю, преди всичко ти благодаря, че за пореден път проявяваш интерес към мен и това, с което се занимавам напоследък! Признателен съм ти, че за годините, през които се познаваме, изградихме едно истинско творческо приятелство! Ти си човек, който с най-добри, чисти помисли популяризира българската литература не само в Европа, но и отвъд океана от САЩ до Аржентина.

Прав си, че понякога годините на човек не съответстват на възрастта на неговия дух. Ще ми се и с мен да се случва точно това, защото погледна ли числото в личната си карта, не бих се определил като млад. Но има една мъдра поговорка: Възрастта може да набръчка лицето ти, но пък липсата на вдъхновение набръчква душата. Може би и затова хората, които се занимават с различните видове изкуство, се чувстват млади през целия си живот. Въображението, което те кара да летиш, не само когато си се навел над белия лист или седиш пред светещия монитор, съчинявайки поредната история, но и докато се разхождаш вечер по празните улици или се катериш по високите пътеки в компанията единствено на планинския вятър, сякаш то ни дава непрестанно нови и нови сили за живот.

В началото на 2019 година по идея на писателката Весела Люцканова и с безрезервната подкрепа на Христо Славов и Българския културен център в София се събрахме няколко десетки млади български писатели и успяхме да поставим началото на Асоциация на младите български писатели. В нея често има четения, в които авторите – поети и белетристи, представят най-новите си творби, направихме няколко конкурса и десетина представяния на книги. През последните години участвам редовно и в четенията “Истории от някога”, в които се представят разкази от млади и не толкова млади български фантасти. И тъй като напоследък неизменно присъствам и на конкурса за дебютна литература Южна пролет в Хасково, спокойно мога да твърдя, че имам известни наблюдения върху това, което пишат младите български автори. Според мен тенденциите са няколко. В идеен план – младите се стремят все повече да универсализират своите послания, нерядко използвайки българската топика и идентичност, опитват се да звучат модерно, понякога излишно претенциозно, но това е неизменен етап от порастването на всеки автор. Жанрово – поезията поради своята краткост и синтезираност е предпочитаният литературен род. Тук причините са и в забързаното време, в което живеем, самото то сякаш определя предпочитанията ни за краткост във всичко – от емоции до литература. Голяма част от младите белетристи се насочват към т.нар. остросюжетна литература – крими, фантастика, хорър. Чувал съм негативни мнения на утвърдени български писатели за това, че начинаещите автори се спускали да пишат във фентъзи жанра, вместо да се занимават със сериозни социални и политически проблеми на съвремието. Не са прави. Добрият разказвач може да бъде открит във всеки жанр. Какво учудващо има в това един 20-25годишен автор да разкаже една смислена фантастична история, в която да разгърне идеите си за света, за нашия свят, само че пренесени във фикционална действителност? Та нали на тази възраст житейският ни опит не е толкова голям, но пък идеите ни могат да бъдат много полезни.

От работата ми в Съюза на българските писатели, от ежегодните ми срещи с журитата на Южна пролет, от стотиците книжни премиери, на които съм присъствал през последните 7-8 години убедено мога да ти кажа, че за огромно мое съжаление приемствеността между поколенията в българската литература е илюзорна. Има литературни кръгове, групи, отделни клубове, но в тях няма истинска приемственост между по-млади и по-утвърдени. И ми се струва, че тъкмо ние, поколението на 40 и 50 годишните трябва активно да работим, за да може тази разпокъсаност и взаимно неразбиране между различните поколения да бъдат преодолени.

– Считаш ли, че съвременната българска литература има свои “световни” образци на литературно майсторство и в какво се изразяват те?

– Много е трудно в този момент да оцениш едно произведение на съвременен български автор като образец на литературно майсторство. Това е като да оцениш дали дадено политическо събитие, случващо се в съвремието, ще има и каква историческа стойност след векове. Затова ще се въздържа да споменавам имена на съвременни автори и техните произведения. Ще ти споделя по-скоро от кои български писатели съм се учил и кои често-често препрочитам. Ще започна с Чудомир – тези негови кратки литературни шедьоври според мен могат да съперничат на най-добрите световни образци, написани от автори като П.Г.Удхаус, Марк Твен, Илф и Петров, Джером К. Джером. Любим комедиограф ми е Ст. Л. Костов. “Големанов” от години стои на нощното ми шкафче. При писането на фантастични истории съм се учил от Агоп Мелконян, Весела Люцканова, Любен Дилов. За съжаление в криминалния жанр не бих казал, че има български автор, пред когото да “сваля шапка”, така както бих го направил пред Агата Кристи или Томас Харис.

– Ти си автор на няколко книги, които, без преувеличение, разбуниха читателските духове. В последната издадена засега – “...А те прелитат нощем”, по думите ти има голяма доза фантастика, криминале и щипка хорър. Срещали сме ги и в други твои книги. На какво се дължат тези твои духовни предпочитания?

– Да, в “... А те прелитат нощем” има всичко това – много фикция, изразяваща се във фантастичните сюжети, крими историите и щипката хорър, но за разлика от предишните ми книги в тази има и една огромна доза реализъм. Казвайки реализъм, визирам наистина преживени от мен събития, които съм облякъл в литературна форма, но не само това. В книгата има и пет авторови вметки от по няколко странички, в които споделям случки от моя живот, накарали ме напиша този или онзи разказ, и случаи от лекарската ми практика. Спокойно мога да споделя, че с този сборник с разкази се получи “най-личната” ми книга. Разбира се, чисто реалистичните истории ми харесват, но никога не са ми били достатъчно интересни. Затова може би винаги добавям и някакъв “призрачен” детайл – нещо недоизказано, нещо не добре видяно, детайл, който ще позволи на въображението на читателя да си съчини собствена история, взимайки моята за основа.

– Според теб, реализмът трябва ли да ни говори за архаизъм и духовна застарялост, или има своята равнопоставеност в новите интелектуални търсения на по-младите писатели?

– Има много добри млади автори, които пишат на социална, политическа или историческа тематика. Не бих ги определил като писатели-архаици. Въпросът е в майсторството. Един фокусник може да те остави безмълвен, разполагайки само с кибритена клечка, а друг за да те шашне ще ти докара слон от Африка. Както е написал Ивайло Петров: “Писателите имат подло въображение. Понякога от нищо правят нещо, а понякога от нещото правят едно голямо нищо.”

– Над какво се трудиш сега, когато лекарските ти задължения ти позволяват? Какво ново искаш да напишеш и пак ли ще бъде в хоризонта на нетрадиционното, анормалното, “плашещото”?

– Последните няколко месеца след излизането на “... А те прелитат нощем” се отделих от листа и химикала. Защото може и да е малко странно, но аз пиша по стария начин – с писалка и тефтер в ръка. Паузата вероятно ми е била необходима, защото малко преди края на 2021 година завърших една нова по-дълга история – роман, може би, но за да го изпипам добре, ми се щеше да се откъсна за известно време от сюжета и героите. Май някъде споделих и заглавието – “Седем капки кръв”, но само времето ще покаже дали за него ще има място под слънцето.

– Какво пожелаваш на себе си като писател?

– Много би ми се искало българският читател да се обърне с доверие към родните автори, които пишем в криминалния жанр, така както посрещат с широки обятия авторите на исторически и социални романи. Съзнавам, че това не може да стане с призиви и молби, а с доказване на качество – интересна фабула, запомнящи се герои, добре написана история. Пожелавам си някога да разкажа именно такава история и след 100 години някой отново да я прочете.

– А към българските читатели какви напътствия ще отправиш?

– Четете! Колкото повече, толкова повече. И се усмихвайте! Дори и най-страшната книга няма за цел да ви убие. Нали все пак трябва някой да я дочете докрай.

----------------
Интервю на Георги Н. Николов с писателя Тео Буковски.
----------------

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите