Из повестта “Лозница”

Днес цял ден ходех напред-назад и ми беше криво, а Добрин цял ден се надуваше и се перчеше пред огледалото.

– Времето се бои от пирамидите, а пирамидите се боят от Добрин. Той никога не остарява.

А вечерта, когато си легнах, направо прекали.

– В гробището “Пер Ла Шез” – каза той – имало една плоча, гробищна история, на нея пишело: “Ти четеш, а аз лежа, но предпочитам аз да чета, а ти да лежиш”.

Не знаех, че искаше и аз да умра. Станах и запалих лампата, а той продължи:

– Ако ти беше умряла, моето момиче, моментално щях да се самоубия, защото не мога да живея и пет минути без теб, обаче ти си курва – няма да направиш същото за мен.

Бях наясно; щеше да говори през цялата нощ; в това настроение, не се отказваше лесно. Отидох в кухнята, направих си чай и Добрин пристигна; извади от хладилника шише водка и се настани срещу мен.

– Или ще го направиш, а? – протегна ръка и чукна чашата си в моята. – Точно в момента, в който твоето тяло престане да съществува, ти ще преодолееш гравитацията. Нещо, с което си се срещнала още когато си се раждала. Вратата е отворена и всеки, който мисли обратното, е глупак.

Почувствах се глупачка, без да се съмнявах, че вратата беше отворена: стоях посреднощ и го слушах, вместо да му направя скандал и да го пратя да върви където ще.

– Смърт, гравитация!

Отпи голям гълток, гаврътна чашата си набързо и си сипа втора. А на мен ми идваше да се разплача.

– Слънчаров…

– Почакай – каза той, – ще ти обясня. Дуализмът, прагматизмът и всичко онова, което е материализъм, всъщност е невъзможно, невъзможно е по простата причина, че съществуват две неща: Смърт, гравитация! Дух и материя! Кое било първичното и кое било вторичното! Ние да не сме вторични суровини. Пък може и да сме вторични суровини. Ела по-близо, да ти го кажа, да си го сложиш в джобчето и да си го носиш.

Той запали цигара и си сипа трета чаша.

– Ти все още не си дух, прекалено материална си. Имай предвид, че гравитацията само за хората на изкуството не важи. А звездите не се въртят около Нютон, а се въртят, около хората на изкуството. За тях не важи никаква гравитация. Не познавам нито един човек на изкуството, който да е бил щастлив, защото изкуството е мъка. Стой тук – спря ме той, – не ставай от масата. Искам да ти кажа още нещо: гравитацията няма да я открие нито един от учените, ако не се сети, че гравитацията я правят хората на изкуството. Да открият атома на гравитацията! Гравитацията е нещо, на чието стъпало много трудно може да се стъпи. Обожавам я. И не зная в колко още университета ще я дъвчат – Пристански или не знам какви. Много е трудно, Слънчаров, да се откъснеш от земното притегляне, защото земята иска нас. Аз ще си поръчам двоен ковчег, заради това, че ужасно те обичам, моя любов – единствена и безнадеждна…

– Ти си пиян – казах отчаяно.

– Не пиян, а тъжен. Не можеш ли да измислиш нещо, че да не съм тъжен, а? Вратата е отворена и намига на де що мине нещо, а то всъщност нито нещо, нито някой минава. Само времето. И не дай, Боже, времето и талантът да си подадат ръка, трябва им врата, да се отваря и затваря, и да намига. Не като светофар, ами... Разрешено за романтични глупости.

Върнах се при леглото си, а Добрин се отпусна до мен, скръсти ръце на гърдите си и продължи да говори. Може би съм заспала, защото се стреснах от собствения си глас: виках го.

– Добрин го няма – отвърна той; вратата беше отворена и голямата му фигура изпълваше пространството между “вътре” и “вън”. – Добрин изгоря като вестник, запален в тоалетната да пъди духовете. Остана само една влюбена душа...

...

Наскоро, като се разхождах с Мария Дубарова по една от алеите в Морската градина и говорихме за дъщеря й Петя, тя извърна леко глава и се поспря:

– Виж това дърво, то на никого не може нищо лошо да направи, а колко страшно нещо е човекът.

Аз не отговорих – беше толкова естествено това заключение, че нямаше съмнение в неговата истинност.

– А погледни ги – добави тя и посочи хората около нас, – всички те са бъдещи мъртъвци.

Тази нейна реплика ми се стори удивителна и вечерта започнах да си задавам отново въпроси от рода на “Какъв е смисълът на живота?”, “Защо живеем?” Когато започна да си задавам тези въпроси, посягам винаги към дневника и тогава направих същото. Зачетох се в минали дати и стигнах до 8 април 1983 год. Ето какво съм отбелязала: “Когато мислите ми са объркани и се суетят, започвам да пиша и в стремежа си да ги подредя на листа, аз отделям тези, които са насочени към същността на нещата от тези, бягащи от нея и по този начин търся разковничето... Но когато започна да търся разковничето на живота, не зная как да го намеря. То е, може би, в нашите гени, а ние го търсим в отделните случки, но това не може да бъде причина да не си даваме сметка за случките. Аз зная, че няма да намеря разковничето на живота, но ще го търся…” Открих, че много прилича на заключението на Добрин: “Смисълът на живота е да търсиш неговия смисъл”. Той го твърдеше толкова често и толкова убедително, та на мен ми се струваше, че съм се родила с него. Общо взето, разсъждавайки върху тези неща, стигнах до нещо, което винаги е занимавало мисълта ми. Опитвах се да намеря разковничето не на живота, не на неговия смисъл, а на летящите идеи – тези, пърхащи на езика на един, а приобщени към перото на друг. Може би Добрин наистина, както ми обясняваше наш приятел, е имал чувство за мисия, като разказваше своите притчи, своите истории и разпиляваше идеите си. В крайна сметка всичко отива в енергията на Космоса.

Докато ровех в папките днес, попаднах на две неща: черновите на малкото притчи, които написа (за разлика от многото, които разказа) и на характеристиката, която толкова дълго търсих. Зачетох се в притчата за

ИСТИНАТА, КРАДЕЦЪТ И ИДЕЯТА

Ако откраднеш една цигара или коричка хляб от някого, ти си крадец.
Ако откраднеш една идея, пък била тя фашизъм или комунизъм, ти не си крадец.
Ти си политик.
Аз крада и трите едновременно.
Предложи ми ги един ужасен мъж с гайда, който видях по телевизията. Шашардиса ме с въпроса си “кой е господарят на Езоп”.
Шапката му беше на тротоара.
За цигари и хляб, предполагам.
Истината вече бях сложил в горното джобче на ризата си. Идеята беше в душата ми. Колкото до хляба и цигарите – нямам шапка и гайда – крада ги с локумите си.
Та, Истината и Идеята по едно време седнаха до мен на масата. След като запалиха по една цигара и хапнаха по един кроасан взеха да си говорят:
– Виж какво! – каза Истината. – Наистина идеята, че земята е кръгла, е твоя, но все пак някой трябваше да го каже. Затова съм Истина.
– Виж какво! – каза Идеята. И двете почти нищо не виждаха, защото вече бяха на доста водки. Благодарение на шапката.
– Нали първо трябва да запаля някого с огъня си, та да тръгне да те доказва. Ха-ма, че Истина! Коя си ти?!
Истината и Идеята ме ядосаха, че реших да не ги слушам, ами да се махна.
Ходих, къде ходих и пак се върнах на същото място. Земята беше кръгла.
– Видя ли! – каза Истината.
– Видя ли! – каза Идеята.
И двете не знаеха, че бях ходил само до тоалетната.
И двете не знаеха, че ги бях откраднал някъде из Банско.
Ако срещнете крадци като мен, не се плашете. Те ще ви развеселят.
Е, ще вземат от вас някоя и друга цигарка, хлебец и водка.
Не си пазете истините и идеите. Такива крадци не ги крадат.
Те сами идват при тях.
За една целувка и признание!

...

Беше изминала цяла година след пожара, когато видях Добрин отново.

С Божидар и Лисика седяхме в ресторант “Приморец” и към края на вечерта Божидар започна да нервничи.

– Дай една цигара.

– Аз не пуша.

– Ти не пушиш? – учудих се аз.

– Ако Господ искаше да пуша, щеше да ми сложи комин на главата. – Лисика плъзна поглед по червената пътека към входната врата и изведнъж извика:

– Я гледай кой идва! – докато се обърна и погледна, вече триеше брадата си радостно. – Биньо! Здрасти, Биньо!

На лицето ми сигурно се е изписало силното смущение, което изпитах: виждах Добрин за първи път след толкова време. Той застана с предишното достойнство до масата; косата му, вместо черна, каквато я знаех, беше силно посребряла, но лицето му беше чисто и красиво с онова негово сериозно изражение и по нищо не личеше ужасът, през който беше минал. Аз се изчервих (тогава много лесно се изчервявах) и не мога да си спомня дали се ръкувахме, мисля че не, защото едната му ръка висеше обинтована, трябва да е била тази с пластичната операция на дланта, а другата, лявата, която остана до края на живота му така – с наранена кожа, изкривено кутре и слепени наполовина среден пръст и показалец, мисля, че се спотайваше в джоба му.

– Как ужасно пострада, Господи, как ужасно пострада! – казах, когато Добрин отмина.

– Той беше много добър атлет, има много силно тяло, серсеминът, и това го спаси. Друг на негово място нямаше да издържи – допълни Лисика.

– А е невероятен човек, най-невероятният, който съм срещала досега! – разпалих се аз. – Най-добрият ни програмист, най-добрият специалист, интелектуалец – в истинския смисъл! И в същото време появи ли се някъде, не можеш да си представиш как всичко се завърта около него. Когато говори, можеш да го слушаш с отворена уста – съчинява такива фантастични глупости! Мисля, че е изключителен човек! – закърших ръце на масата. – Просто – уникален!

– Сладурано – извика тогава Лисика и ме погледна някак особено с лисичите си кафяви очи, – ти си влюбена в него!

Аз го стрелнах ядосано с очи, а Божидар се усмихна.

...

Когато Добрин отново се върна в нашите редици на проектанти и програмисти, много неща се бяха променили: имахме друг директор, старият директор беше станал още по-голям директор – пожарът не можа да заличи партийните му заслуги; Евелина беше отишла на работа в града, след нея и Гого Цанев се премести на работа в града, приятелите на Добрин се разпиляваха и само Скуката почукваше по стаите все още и откриваше празен стол за себе си. Времето минаваше и ме дърпаше, и един ден аз видях себе си забързана.

Видях се как бягах от ежедневието на почтена съпруга и всеотдайна майка, как бягах от себе си или към себе си, опитвайки се да скрия в някой затънтен ъгъл на душата си товара от лъжи, да го заключа зад някоя врата, да захвърля ключа, да бъда свободна. Косата ми, току-що подсушена, беше бухнала, миришех на скъпия парфюм, който Божидар ми беше подарил за рождения ден и исках да забравя този факт. Опитвах се да гледам напред, само напред, където прегръдката на любовта от няколко седмици лудо копнееше за мен. И ето: плаха, но усмихната, аз заставах пред жълтите тухлени постройки, които приличаха на дълги бараки – забравени ниски сгради, неизвестно защо още не съборени, тъжни, сред извисилите се наоколо блокове на комплекса. Отмятах косата си назад и посягах да почукам на първата врата. Но не беше необходимо – той беше чул потракващите токчета, познатите стъпки и щракваше ключа. Влизах с разтуптяно сърце, влизах в морето от любов.

Това беше нашата тайна. Тук го откривах все по-различен и с изненада разбирах, че очите ми не са го познавали досега. Гледах с изумление красивото му лице, аполоновото му тяло и не можех да си представя, че този съвършен мъж някога е принадлежал на други жени. Ръката му ме докосваше, тази с пластичната операция, с тънката ивица от шева отстрани и си спомних, че направих фаталната крачка, заканвайки се на съпруга си: “Аз ще ти дам да разбереш!”. Трябваше да се страхувам или да ме измъчват угризения, трябваше да се срамувам, но в този момент се усещах щастлива. Щастлива, както никога през живота си. Той говореше, разказваше ми нещо, а думите потъваха в мен, все по-дълбоко, все по-близо до сърцето ми, докато се превърнаха в ехо, което звучеше и когато не беше до мен. С глава на рамото му, с нозе, вплетени в неговите върху тясното единично легло, притаявах дъх.

– Ти си ми подарък – казваше той.

Но какво очаквах от него? Времето летеше, малката стрелка на часовника отсреща се преместваше два пъти и аз изпадах в паника, когато го забелязвах. Измъквах се от блаженството с нежелание, бавно, насилена да преодолея привличането, да се изтръгна от щастието си... А докато се обличах, вече ставах припряна. Мисълта ми чертаеше лъжата, измисляше й небе, тяло, извикваше думи за нея и пресъздаваше диалога, в който лъжех самата себе си.

...

Веднъж, преди да ме изпрати, той поиска още малко да ме задържи, да ме впечатли, да бъде различен. В спретнатата ергенска обител се чувстваше като у дома си.

– Ела – каза, – искам да те запозная с един човек.

Не знаех нищо за обитателите на тези бараки. Желанието ми беше да остана скрита, да бъдем само двамата, заключени в тайната си.

– Ела – каза той, – такова нещо не си виждала. – И отвори врата в стаята, която винаги съм мислила, че е част от жилището. В стаята, където току-що се бяхме любили.

– Твоят приятел не живее ли сам? – исках да попитам, но застанала на прага, въпросът замря в мислите ми. Не бях в състояние да изрека нито дума.

Стоях стъписана пред зейналата паст на бордей. Кой живееше тук? Той държеше ръката ми и ме водеше, а аз пристъпвах след него, като внимавах да не стъпя в някоя консервна кутия или да се подхлъзна на филия от хляб; недоумявах какво правя сред разхвърляните парцали и отвратителната миризма. Изведнъж сърцето ми се сви. Защо трябваше да видя тази нищета?

– Това е Парцевото – каза той, като разбута мръсната купчина дрипи върху изтърбушеното легло. Купчината се раздвижи и отново замря.

И сега не разбирам защо тогава вместо да побягна, се наведох над дрипите и вонята от алкохол, която е можела да свърши ужасната работа в задушливите камери на Освиенцим. Видях сбръчканото лице на старец, изкривено в гримаса и за мен беше ясно, че е мъртво пиян.

– Един ден и аз ще се превърна в него – той посочи стареца.

– Защо? – попитах изумена.

– Защото ти ще ме изоставиш и аз ще остана съвсем сам.

...

– Мамо, ти обичаш ли татко?

– А ти обичаш ли го?

– Дааааааа.

– Хм, че защо го обичаш? Той не е хубав.

– Хубав е!

– Ами! Много е дебел.

– Не е дебел!

– Кого обичаш повече – майка или татко?

– Ние няма повече да й пликазваме на майка, нали татко? Защото сме сълдити.

...

О, тези бараки! Беше студено. Загърнах се в късото си кожено палто и като чатках с токчетата по плочките на тротоара, почти тичах към вкъщи. В сърцето ми туптеше тайна.

Божидар се беше прибрал и сглобяваше със сина ни малък самолет, дъщеря ни четеше книга, а майка ми си беше отишла. Бързо се преоблякох и се шмугнах в кухнята, страхувайки се от въпроса “Къде беше?”. Пияният старец за миг ми се мяркаше, но щастието звънеше в мен и пееше, и въпреки че лъжата беше измислена, не исках да я изричам, не исках да отредя на щастието си това място – отново зад лъжа. Ако можех да остана скрита тук, в кухнята, да остана още малко сама с радостта си! В сърцето ми туптеше тайна, аз влизах и излизах объркана в стаите, но Божидар не задаваше въпроси. Той беше толкова сигурен в мен, толкова убеден в моята безличност, че ако си признаех и му кажех: “Изневерих ти, току-що” – ха, ха – би се изсмял.

Това ме обиждаше преди. Аз отивах при някоя приятелка и седях там с надеждата, че ще го притесня, симулирах глуповато изневяра, но щом се прибирах, той се усмихваше, казваше: “Здравей!” и не задаваше въпроси.

Тази вечер с облекчение разбрах, че неговото доверие към мен ме предпазваше от излишни думи. В себе си дори му благодарих. Той дойде в кухнята при мен, повдигна капака на тенджерата, “М-м, вкусно” – похвали ме, но когато погледнах в очите му, потръпнах, защото там беше онази, която вече не харесвах.

Помислих си, че утре нямаше да се ядосвам, когато потеглеше към поредния град, както се ядосвах преди.

Някъде в България или Румъния отново щеше да има състезание – на корабомоделистите, ракетомоделистите или най-вероятно на авиомоделистите – хобито, което превръщаше в професия и което го отдалечаваше от мен. Една приятелка ми беше казала, че завеждащият “Моделизми” не било задължително да ходи на всички състезания, тя проверила (разбира се, по моя молба), но той се беше съпротивил: “Какво разбираш!”

Повече не питах. Даже напротив – очаквах го с нетърпение. И щом той тръгваше за поредния град, аз тръгвах към онези жълти бараки. Срещите ни станаха толкова чести, че бих намерила пътя до тях, както се казва, със затворени очи.

...

Един ден синът ми се втурна вкъщи и развълнуван ме попита какво означава думата “развод”? Съседката му казала, че баща му и майка му са в развод и говорела такива лоши неща...

Едва дочаквах мига, за да отида отново там. Бях поверила децата на майка си и тичах направо от работа. Тичах към щастието. В чантата си носех две стихотворения и се вълнувах, нямах търпение да му ги прочета. Повтарях ги наум и тръпнех дали ще му харесат. Те носеха неговата сериозност…

Спрях се задъхана пред първата врата на една от жълтите бараки, огледах се, както винаги, и не можех да проумея какво ставаше вътре. Чух гласовете на мъже – те говореха високо, смееха се. Някой пропя. Покрай мен мина дебела жена с пазарска чанта и ме погледна любопитно. От съседната врата надникна малко чорлаво момиченце. И докато се помайвах в недоумение и мислех какво да правя, вратата, пред която стоях, се отвори, излезе някакъв полупиян, суховат, наперен чичо, погледна ме хитроумно, а аз объркано го попитах Добрин не е ли вътре. Чувствах се длъжна да обясня, изговорих някаква лъжа, споменах службата, а той се усмихна, сякаш всичко му беше ясно. Шмугна се обратно и след секунда Добрин се появи.

– Моето момиче – каза той, – откога те чакам.

Бях объркана, въобще не се сещах как трябваше да постъпя. Вътре петима или шестима мъже, насядали на ъгловите легла, бяха наобиколили ниската полирана маса, която познавах много добре, а над тях и около тях се виеха облаци от дим. Въодушевени от алкохола, те говореха гръмогласно, смееха се, надигаха чаши и бодяха от мезетата. Седнах до слаб тъмнокос мъж, който, доста натоварен, скърцаше със зъби, а Добрин ми наля ракия. Той каза високо: ей това са моите приятели. Харесват ли ти? Чукна чашата си в моята за наздраве и дълбокомислено добави:

– Който пие сам, сам умира.

Аз се усмихнах. Чувствах, че мястото ми не е тук, чудех се какво правя сред тези непознати, чужди хора, но разбирах също, че беше невъзможно да си отида. В чантата ми бяха двете стихотворения, които исках да му прочета, а той ме гледаше така, както господар гледа къщата си. Сложи ръка на рамото ми и попита:

– Тази песен знаеш ли я?
Бургаските хъшлаци
прочути са в света.
Ето го и Коко
с товара на гърба.

Не очаквах, че ще го чуя да пее, не бях дошла, за да го слушам как пее. Той свали ръката си от рамото ми, за да покаже как се появява Коко с товара на гърба, някаква игра, която обаче ме накара да се усмихна и продължи:
Тежък куфар, гардероб –
цял ден мъкне като роб,
но със своето въже
преживява си добре.

И в този момент, струва ми се, че се отдръпна някаква завеса. Той се беше привел, куфарът опъваше ръката му, а с гардероба беше още по-тежко: Коко оживяваше в шумната стая. Гледах го прехласната и смущението, което изпитвах отначало се превърна във възхищение – започнах да различавам отново другия Добрин. Той сякаш нямаше нищо общо с човека, който и след ужасното запалване, продължи надменно да върви по коридорите на Центъра; беше истински артист: не имитатор, а герой от филм на Чарли Чаплин – хем измъчен, хем готов за подвизи.

Кириза млада дама
със дечица две.
Мъж горката няма,
а й се яде.

По-късно, когато вече много добре познавах артистичната му дарба и бях виждала многократно неговите импровизации, не ме учудваше възторгът, изписан на лицата на слушателите, но тогава непрекъснато го откривах.

И вместо да направя това, което очаквах от себе си: да си тръгна, да избягам по-далеч от тази компания, аз изръкоплясках. А коя бях сред тях? Разбирах, че това е мъжка компания и на всички беше ясно, че съм любовницата на Добрин. Това беше факт. За миг си представих Божидар, който сглобяваше самолет със сина ми, чистия поглед на децата ми, сестра ми и Жейна, които биха се заклели, че тази жена не съм аз, ако можеха да ме зърнат отнякъде и загърбила това доверие, гледах възторжено човека, с когото усещах, че съм готова да нагазя в нови води или да тръгна към безумие.

...

Когато се разведох с Божидар и се омъжих за Добрин, бях доста объркана, за да преценя постъпката си, но Жейна съвсем точно ми обясни как са стояли в действителност нещата при мен и как се е почувствал Божидар след това. “Вината е в теб – каза тя днес и приглади косата си назад, седнала в един от фотьойлите ми в хола. – Ако ти обичаше Божидар така, както обичаше Добрин, той щеше да те гледа в очите и всичко щеше да направи за теб. Но ти беше една мухла. Просто Добрин те направи друга и ти като се почувства човек, започна да си търсиш правата. Това дойде на Божидар изневиделица.”

– Какво да направя, децата ми, обичам ви, но тя се влюби. Майка ви се влюби.

...

– Хайде, бе Слънчаров, още ли не си написала тази книга! Колко време ще се туткаш! – възкликна Добрин, влизайки ненадейно в кухнята.

– Какво толкова я мислиш! Давай да я издаваме – продължи той, приближавайки се бавно към масата, извил тялото си назад като току-що изявил се спортист, обаче накуцваше с единия крак, сигурно го болеше. – Утре ще ви приватитизират и няма да имаш пари да я отпечаташ. Не я слушай Пепа, книгата е хубава, виждаш, всеки я харесва.

Беше Йордановден, именият ден на баща ми и ние с майка ми и сина ми бяхме почели паметта му с бутилка вино към обяда. Когато Добрин влезе, синът ми вече беше тръгнал за среща с едно хубаво момиче, което познавах, а майка ми обличаше палтото си в коридора. Аз току-що бях взела писалката си, за да отбележа нещо, което не исках да забравя и сега я стисках здраво, изправена до масата.

Този път Добрин беше в костюма, с който тръгна за Там и все още изглеждаше най-красивия мъж, когото някога съм виждала. Докато баща ми беше жив, дълго време не можех да определя между тях двамата кой всъщност беше по-красив, но впоследствие колкото повече гледах Добрин, толкова повече ми се струваше, че баща ми не може да се сравнява с него, може би, защото баща ми вече беше много далеч.

– Колкото си написала, написала си! Спри се, издай я най-сетне и си виж къщата – продължаваше да нарежда Добрин и уж се приближаваше, а седеше все на едно място. – Стига си се разтакавала!

– Слънчаров?

– Няма Слънчаров, няма Млънчаров! Какво още пишеш?

– За нас.

– Пишела за нас! А за курвенските си номера ще пишеш ли?

– Моля?

Ама той непрекъснато ме обиждаше! Няма да позволя повече! Няма да позволя да ми приписва собствените си номера!

– Слънчаров – креснах, – свърши ми търпението. Ако изречеш само една дума още, ще оглася всичките ти гадни истории, които мога да си спомня!

– Спокойно, Слънчаров! Не бързай да си пускаш отровата – Добрин все още се приближаваше. – Имаш покрай себе си един дърт, дърт, дърт, изстрадал и умен човек. Не бързай! Включая и Наполеон, който бързал и доникъде не е стигнал. С теб толкова трудно се живее, че тури му пепел. Ти си и така, и така. Тръгнала с писалката на връх Йордановден и крещи. На кого крещиш? На ковчега ми ли крещиш? Виж – книги. Виж – писма. Пак ще ни помогнат приятели, ако трябва. Да разсъждаваш не можеш ли?

Не отговорих нищо, защото в този момент той дойде много близо, придърпа стола с изгорялата си ръка и като се подпираше на ръба на масата, невъзмутимо се намести срещу мен. Гледах го стъписано, а Добрин се прозя!

– Хвърли тази писалка! Слънчарче! Ще пропия пак, ако не престанеш. – Отпи глътка вино от моята чаша пред себе си и запали цигара.

Ненадейното му появяване ме обърка.

– Кажи Атис, кажи, моето момиче, какво има? Духовно си разбъркана ли? Хубавицата ми! Ще я убия вече, пет пъти каца на ръката ми. За мухата става дума.

Аз не виждах никаква муха. Каква муха през януари?

– Какво правиш? – извика майка ми и застана на вратата, вмъкнала се вече в палтото си. – Аз си тръгвам.

– Почакай – спря я Добрин, – не е нещо сериозно, пише книга за мен.

Но тя не го чу.

...

Дали не халюцинирам?

Днес на обяд разказах на Ренé за Парцевото; разказвала му бях и преди, но не с толкова чувство. Той седна така, че събори чекмеджето на бюрото си и го смъмри:

– Това чекмедже не се държи прилично!

Потъна в едно от списанията, които го осведомяваха за всички новости в областта на електрониката, а аз реших да го изтръгна от него. Докато отначало слушаше и поглеждаше в списанието, накрая го остави и закърши дългите пръсти на ръцете си. Когато се връщаше от производствата (сега работеше по системата за оптимизация в ТЕЦ-а, която всъщност не оптимизираше кой знае какво – реално се използваше само да се следи промяната на някои технологични параметри), представях си неговите изтънчени маниери как ли са контрастирали на жестовете на работниците там. В една от паузите, докато му разказвах, той стана и излезе, за да се върне чак след десет минути. Изглеждаше така, сякаш съм го обидила, но вече ми е простил. И наистина каза:

– Простено ти е.

После придърпа панталона си и бавно се настани на стола зад бюрото.

– Тогава не си имала познания върху библията, затова ти е простено. Иначе щеше да попаднеш в проклятието, защото Бог е казал: И това, което аз съм съединил, никой да не го разделя.

Той ме погледна със зелените си очи и продължи да се пали.

– Ти си нарушила един от главните закони: закона за прелюбодейството. Това е страшно престъпление! Исус е казал: ако единият прелюбодейства, ти да спреш контакта си с него, защото той е умърсен, защото той съгрешава спрямо Господа. Разводът се е въвел едва след идването на Исус. Преди това съгрешилите ги убивали с камъни.

– Значи Исус разрешава.

Ренé беше недоволен от мен.

Един ден бях намерила в стаята си този праведник да говори с някого на немски по телефона (по-късно разбрах, че е наполовина немец), а щом остави слушалката, ме уведоми, че на съседното бюро ще бъде неговото работно място. Понеже не беше обременен със сантиментални спомени за бившите ни семейства, очаквах, че когато му разказвам за Добрин, ще бъде на моя страна, а не на страната на онези, които ми обърнаха гръб преди време, но сгреших; по-късно разбрах, че е евангелист.

Когато за първи път разисквахме темата за развода, му бях казала, че, според мен, да си разтуриш семейството, не е грях, това е стечение на обстоятелствата; съществувало е нещо, което те е накарало да действаш така, но ние, българите, имаме много странно схващане за отношенията между мъжа и жената, за разлика от германците. Бях сигурна, че той, като полугерманец, ще се съгласи с мен. Германците, казах, имат по-свободни схващания; за тях, това е вътрешен проблем на въпросния човек и как ще го реши, когато е разкъсван между двама, си е негова работа.

– За кои германци?

– За германците въобще.

– На този свят – отвърна Ренé – няма германци, които да мислят по един начин и българи, които да мислят по друг. На този свят има само вярващи и невярващи.

Оттогава станах по-внимателна с него. Но колкото повече го опознавах, толкова по-голямо ставаше желанието ми да го дразня. Понякога се опитвах да си спомня някои щури случки, като онази с циганката, само за да видя физиономията му. Разказах му как веднъж отидох ненадейно при жълтите бараки (знаех, че Добрин ще бъде там) и я видях.

– Видя я да прави какво?!

– О, не – махнах с ръка. – Само стискаше дълга метла в ръцете си и се усмихваше от вратата на цяла рота мъже, а Добрин й подаваше парите. “Тук има калабълък пари” – каза той. “Нали знаеш какво трябва да правиш? Ей там е човекът”- и показа вратата към Парцевото.

– Почакай малко! Те са спазарили циганка за Парцевото и ти си останала там?

Боже, какви големи очи отвори този Ренé!

– Не, разбира се – отвърнах аз. – Той ми каза: “Тук ще ти бъде скучно, моето момиче. Сега ще те заведа на друго място и да видиш какви интересни приключения ще ни се случат!”. Прегърна ме и ме поведе навън, а после ми прошепна една тайна: “Има едно нещо, което движи човечеството напред. И знаеш ли кое е то? Любопитството. Любопитството движи човечеството напред. И аз сега съм любопитен как ще се сдобием с някоя кинта назаем, за да му дадем ход на делото.” Ето, това беше неговата тайна. Махна кичур коса от челото ми и се изпъчи: “Един благородник, какъвто съм аз, трябва да има много борчове и много деца.”.

– И взехте пари назаем, за да ги изпиете? – Ренé беше отвратен.

– Разбира се. Даде ни ги Чолака. Той ни изпрати до спирката и ние подкарахме деня.

...

Тази вечер плетях на стола и поглеждах от време на време към Добрин, който седеше на дивана; разказваше ми стари истории и говореше ли, говореше срещу мен. По едно време се изправи:

 Под моста Мирабо минава Сена

После пропя:

 Вземи огън, запали ме…

– Бог да го прости, това беше любимата песен на Фора. Дявол да го вземе, защо съм жив. Сега съм сигурен, че са си сложили една масичка Там някъде и са му дали ход на делото.

– Но Фора не е умрял…

Понечих да му го обясня; Там някъде беше Добрин, може би искаше да каже Тук някъде, но той ме прекъсна:

– Не гледай така отвисоко.

– Моля? – не разбрах.

– Никога не гледай на хората отвисоко. Трябва да се потопиш в същността им и тогава да видиш колко е интересен животът. Мен всички пиянки ме обичат, умират за мен.

– О, да!

– Вървя веднъж, Слънчаров, по “ларгото” с трима директори и един партиен – отиваме на семинар. И по едно време гледам Бобито насреща – пиян, ама пиян! Той каза: Бинчо! И веднага ме прегърна. А директорите ме гледат – и тримата се чудят накъде да се обърнат: как съм се спирал да говоря с такъв звяр! Те не знаят с кого си имат работа! Слънчаров, те не знаят какво значи фантастично прекарване! Устата ми се разчеква от смях. Веднъж се връщаме от Несебър с такси, шофьорът кара колата, Пандира седи до него, а отзад сме аз и Бобито. Цяла вечер не бяхме спали и Бобито клюмна главичка. По едно време, стигнахме точно до бариерата преди Поморие, колата друсна и Бобито подскочи:

– А бе, къде сме? Каква е тази бариера?

А Пандира вика:

– Шт, тихо! Залегни, минаваме границата с Турция!

И той, зевзекът, взе, че залегна. Как да не ги обичаш! Това са великолепни бургаски приятели! Опасни! Какво можеш да кажеш, например, на такъв, който ти звъни и те пита: Имате ли изсушени криле от пеперуди?

– Кой беше?

– Форчето, разбира се.

– Е, и?

– Казах: Да. А той запримижа: Имам два избягали заека преди години и ги търся. А! – казах – те са тук. Единият накуцва, миличкият. Действително накуцваше, с дясното краче. – Аверче, вика, хайде, това-онова: дайте ми чорапки, дайте ми обуща, ех, че е добричка кака, че ме пуща! – И като се почнаха едни маневри – от събота до понеделник, без да спрем. Великолепни истории, ти казвам!

Добрин се изправи.
Обичам сутрешната мента
в устата що донася хлад
и на бургаските пияници
обичам гръмкия парад.

– А това стихотворение на кого е, знаеш ли? – попита той, като седна отново на дивана. – Съчинено е в автобуса, Пандира ми е разказвал. Били са двамата с Христо Фотев и по едно време се появила контрольорката.

– Пандир – притеснил се Фотито, – нямам билет. Дай един билет.

– Ще ти дам – отвърнал Пандира, – ако веднага ми кажеш едно стихотворение.

– С Пандира живееха врата до врата – продължи Добрин. – Ама истории мога да ти разказвам, до утре сутринта!

Вече се стъмняваше; бях свършила кълбото с преждата, оставих плетката и отидох да взема друго кълбо.

– Слънчаров – извика Добрин след мен, – минавайки покрай Босфора и Дарданелите, едно одеялце да ми донесеш?

...

Стоях до прозореца и гледах навън. Когато Ренé влезе в стаята, се обърнах.

– Мръсно, шумно...

– Къде? – не разбрах.

– В ТЕЦ-а. Изобщо, ако човек трябва да бъде цял ден там, неприятно.

Веднъж в ТЕЦ-а беше ми се наложило да се качвам по открити стълби, на които парапетът се клатеше; попитах Ренé още ли се клати парапетът? Тогава изпитах страх.

– Не ми е направило впечатление – той свали противогаза от гърба си. – Вярно, че е мрачно, но не съм се страхувал, може би защото съм бил на по-страшни места.

– Какви?

– Е, не е като колоните. Там, горе, като се изкачваш, чувстваш как колоната се клати и като те духне вятър, може свят да ти се завие. Да, горе има отклонение – той се засмя на физиономията ми и поклати дългите пръсти на дланта си, за да ми покаже как се поклаща колоната горе.

– Какво има в онези резервоари?

Не разбра за какво говоря. Дойде при мен до прозореца, за да му покажа, приличащите на грамадни гюмове за мляко резервоари и се зачудих дали да споделя с него, че пиша книга, а той попита заради резервоарите ли днес съм стояла толкова дълго на прозореца.

Реших да замълча. Вместо това, посочих надолу:

– Погледни как тротоарът към гарата на места се скрива, а на места се вижда. Не може да се различи кой бърза по него, освен ако не знаеш предварително, защото, докато пресичаш паркинга, докато завиваш надолу, всичко е “като на длан”.

– Ти кого различаваш сега.

– Моите спомени – не посмях да го излъжа. Полека-полека можеше да ме направи евангелистка.

Ренé се отдръпна от прозореца.

– Като си помисля – казах – колко неща нямаше да се случат, ако някои хора не бяха се намесили! Кой знае, а може би обстоятелствата щяха да сложат на тяхно място други хора? Но ние така сме устроени – да прехвърляме вината на някого и да пренебрегваме обстоятелствата.

– Ще ми разкажеш – отвърна Ренé, – но някой друг път. Днес съм много вкиснат – и погледна към оранжевия часовник, който стоеше на етажерката между папките. – Часът е вече три.

– А не знаеш откъде имам този часовник...

Ренé не отговори.

...

Само веднъж съм виждала съпругата на Ренé – когато той се опита да я назначи на работа при нас, но не успя. Тогава тя възкликна, застанала до вратата:

– Какво е това? Прекрасен е!

Почувствах се поласкана: беше харесала моя кактус. Приближи го удивена, пипна го, измери го с поглед и отново го пипна без да се страхува, че ще се убоде.

– Никога не е харесвала кактуси – обясни ми Ренé учуден. – За нея те са символ на пустинята.

– Но този е много красив! – жената гледаше с възхищение кактуса, а Ренé гледаше с възхищение жената.

– Тя го продава – каза той.

Погледнах го слисано, но преди да се сетя какво да кажа, съпругата отговори:

– Така ли? Аз го купувам!

Обичах този кактус, бях се грижила за него двадесет и пет години. И само Бог ми помогна да го запазя: докато Ренé измисли как да го пренесе до града, съпругата му замина за Щатите.

...

Да не пропусна да пиша, че вали, защото вече пропуснах много неща. Вали като из ведро. Когато пристигнах тук, от очите ми валеше по-силно. Всички стаи в профилакториума са еднакви, като онази, в която се настанихме за двадесет дни с Добрин преди шест години. Леглото отсреща е празно и аз непрекъснато го приканвам да легне там, но той предпочита да се вре в мен, да ме избутва с широките си рамене и да не ми дава възможност да дишам. Понякога ме зарязва заради книгата, която чете. Написал е много неща, но пише, когато ме няма, затова не ми досажда с писането си, досажда ми, когато ги чете високо, все едно е на трибуна. Щом свърши, ми дръпва ухото, сякаш да го прочисти от това, което съм чула – смешен човек. Лежа и си спомням: веднъж една кола щеше да ни блъсне нарочно – профуча покрай нас само на сантиметър. Беше нарочно или така ни се стори. Притъмняваше, вървяхме вляво по шосето, колата отзад трябваше да мине отдясно, но тя профуча покрай нас и ни предупреди. Току-що бяхме излязли от квартирата за прелюбодеяние.

...

Коя от квартирите?

Има ли значение? Бях нагазила в нови води, виждах се в други цветове, станах по-дръзка и зашеметяващо самоуверена. Само няколко месеца след връзката си с Добрин, на крилата на радостта, свободата беше опияняваща – чувство, непознато до сега за мен. Ако трябваше да излъжа, нямаше да ми мигне окото! Щях да сложа на място дори Скуката, макар че със Скуката шега не биваше; тя ходеше по стаите в Центъра и душеше, влизаше и при мен.

– Недей, че съм лепкава! Мръсотия! А за пъпчивата, моля ти се, не ми говори. Много е ужасно, когато знаеш двете страни на медала. Всички в онази група са такива. А пък двете щръкли… Тя едната се постригала вече като мъж. Ама точно като мъж. Всички го казват: двете се съвкупляват.

Да, със Скуката шега не биваше!

...

Един ден към обяд, докато се чудех къде ли е Добрин, че го няма още на работа, телефонът иззвъня. Да не се притеснявам, нещата били наред, но не разбирам ли, че в такъв хубав ден е грехота човек да се трови в завода и да си помисля няма ли някаква тръпка в това, когато другите работят, ти да си пиеш водката на теферич край морето.

– С Красимир Бандев сме в “Бриз”. Хващаш влака в дванайсет часа и в дванайсет и половина те чакаме тук – каза той и затвори телефона.

Да изляза по-рано от работа, без да поискам разрешение, за мен, която не бях бягала от училище дори, беше изключено. Но после толкова често ми се налагаше да се “чупя”, че лъжите ми се свършиха, пък и открих, че с някои хитрини беше възможно никой да не се сети за мен до края на работния ден.

И така добре се специализирах, че един ден, щом затворих телефона, надникнах в коридора, видях, че е “чисто” и се върнах в стаята тихо. Извадих портмонето си от чантата, а самата чанта провесих на закачалката, та да е ясно, че всеки момент ще се върна и за всеки случай метнах едно резервно сако на стола пред бюрото. Тръгнах, без да заключвам вратата. Пред Центъра се огледах още веднъж и точно когато минавах покрай прозорците на приземния етаж, видях двете Скуки. Тези жени наистина бяха отвратителни! Бях забелязала от известно време, че ме следят и сега висяха на прозореца като страж. Продължих през паркинга, без да се обръщам, завих по пътя към гарата и се скрих от погледа им. Когато стигнах до банката, влязох вътре и след три минути излязох. Чиста работа.

Беше ми станало навик.

На другия ден Кети ме повика при директора. (“Чуй какво, опичай си акъла!”- трясна ми телефона тя). Директорът стоеше зад голямо бюро, приближено до огромна маса, около която седяха партийният секретар и председателката на профкомитета.

Новият ни директор никак не се церемонеше и като присви очите си, направо ме подхвана:

– Ти какви номера ни играеш?

Беше ми симпатичен, но не харесвах, когато ми говореше по този начин.

– Моля?

– Заповядай – посочи стола до себе си партийният секретар.

Изгледах ги сърдито, защото истинското ми желание беше да им обърна гръб и да си отида, но нямах избор. Придърпах стола назад и седнах.

Директорът, стиснал устни, сякаш искаше да запре гнева си, яростно ме гледаше, а партийният секретар, който беше и заместник-директор, симпатичен и добродушен човек, се опита да бъде официален и с тон, подчертаващ сериозността на събирането тук, ми обясни, че две наши колежки, “хм, на които няма да споменавам имената”, са ме видели да си отивам в дванадесет часа вчера на обяд.

– Ние искаме да ти обърнем внимание – каза той и изнесе цяла лекция на тема “Трудова дисциплина”.

Бях усвоила вече от Добрин някои правила и правило номер едно беше: никога не си признавай! Не си ли признаеш, нищо не могат да ти направят!

– Не се прави на света вода ненапита – каза ядосано директорът. – Избягала си от работа! – стана от стола и се изправи зад гърба ми.

– Това не е вярно!

– Я не ни разигравай, избягала си и не ти е за първи път! Видяли са те.

– Кой ме е видял?

Излишно беше да споря. Всичко беше ясно. Онези отвратителни жени се бяха разприказвали само защото ме проследиха от прозореца, че завивам по шосето към гарата.

– Помисли си как постъпваш – проговори най-сетне и профпредседателката, която до този момент драскаше в тефтера пред себе си. Само това оставаше – да го протоколира!

И тогава изрекох онази лъжа, в която имаше истина, а известно е, че когато в една лъжа има истина, тя става неузнаваема.

– Защо не ми кажете имената им? Вчера ходих до банката и се върнах. Ако бяхте ме потърсили в стаята, щяхте да забележите, че чантата и сакото ми са там. Някой ме клевети и аз зная кой е.

Директорът, както се разхождаше насам-натам, изведнъж се спря и ме попита така, сякаш допусна, че може да казвам истината:

– Защо мислиш, че е клевета?

Не очаквах от него такава реакция, дори промени тона си, докато казваше:

– Добре, кажи им ти имената.

Аз ги назовах, а той едва забележимо се усмихна, но тази усмивка не ми убягна. Бях сигурна, че ми се е разминало и когато излязох, махнах на Кети – викали са ме за нищо!

Много скоро обаче една от Скуките влезе в стаята ми и като остана до вратата, ме погледна победоносно:

– Изпраща ме Добрин.

Аз се учудих, че Добрин е избрал точно нея, но както разбрах, той не е имал друга възможност: блъснала го кола и тя се случила там, когато го довели в болницата. Блъснала го кола? Потреперах и трябва да съм се издала, защото тя се зае да ме успокоява, че всъщност имал само леко сътресение. Нищо не казах и без да губя време, тръгнах към гарата.

– Да са ме търсили вчера? – попитах на другия ден Кети.

– Ако искаш да си играеш игричките, мен не ме намесвай – озъби ми се тя. – Ще си докараш беля на главата, косите си ще скубиш!

Бях готова да я зарежа и да й обърна гръб, но Кети изведнъж избълва такъв порой от упреци, че не посмях да я прекъсна, а накрая, както стреляше с картечницата, тежко въздъхна: “И какво да те правя като си ми приятелка!” Чула една от Скуките да докладва на директора, че ме е видяла да си отивам в два часа на обяд, обаче директорът й отговорил: “Зная, аз я пуснах”.

Изненадах се от отговора на директора, но останах много доволна и като оставих Кети да гледа тъжно и яростно след мен, шмугнах се в стаята си. След половин час обаче тръгнах на проучване. Нямах намерение да правя скандал, нито да се заяждам, а само да разбера защо някои хора започнаха да се бъркат в живота ми или най-общо казано – да опипам почвата.

По онова време не се случваха кой знае какви интересни неща – нито имаше СДС, нито имаше предизборни трески. Скуките си умираха от скука. Не можах обаче да стигна до тяхната стая; излязох от асансьора и се спрях до отворената му врата, защото в коридора чух гласовете на други две:

– Като не ми е приятен някой, не мога да го скрия.

– Кой не ти е приятен?

– Оная пъпчивата. Нали беше при мен – ами, станах и тя си тръгна. Ама все пак ми каза две клюки.

– Каза ти две клюки?

– Едната е, че ще има премии. Тя го каза, значи може и да е истина.

– А другата?

– Другата клюка я забравих.

– Как така я забрави! Не можеш да запомниш две клюки?

– Това не е клюка, затова така реагирам. Хайде, пак я забравих! Боже, защо така? А, да, другата клюка беше, че сменят датата на аванса.

– А защо я сменят?

– Не знам. Каза, че няма да ми каже информатора си. Кажи, вика, клюки от вашите. Викам й, не знам. Аз наистина не знам, ти да си чула нещо? Не че се правя на дискретна, но нищо не съм чула. Каза ми още, че Добрин и твоята приятелка ходят вече, без да се крият, вчера са я видяли в болницата. Ама как я изфичках! Какво ново при тях?

– Не съм чула.

– Твойта кожа! От теб не мога да науча нищо. Наистина ли не си чула?

– Наистина не съм, защо мислиш, че съм?

– Той наистина ли я обича или…?

– Май не е наред. Гледа я влюбено, сякаш е...

– Сякаш е налапал…

– Не е добре.

– А можеше да има всяка. Влизам в стаята. Ти нищо не ми каза. Как замириса на дъжд! – явно са стояли пред отворена врата. – Погледни прозорците! Погледни ги!

– Какво?

– Дъжд, не виждаш ли? Аз ти казах – замириса на дъжд.

Вмъкнах се обратно в асансьора и потеглих обратно към втория етаж.

Същия ден директорът ми връчи заповед за наказание с мъмрене, придружена от големия оранжев часовник на етажерката между папките.

– Искам всеки ден точно в пет и половина да слизаш в портиерната и да биеш звънеца.

– Но какъв звънец?

– Ще обявяваш – каза той – края на работния ден и ще следиш никой да не излиза преди да си била звънеца. Хайде, върви.