Фрагменти

* * *

Има моменти, когато търся, и те ми носят щастие. Не го намирам, естествено. Щастие! Когато го осъзнавам, ставам циничен – мрачната маска на отбраната, на загубеното самочувствие и комплексите.

В „Черната кутия“ Амос Оз пише, че според Бернанос в дълбоката същина на нещастието се крие щастието. За евреите то е християнска митология, то няма нищо общо с гръцката евдемония. В юдаизма такава идея – за щастие – не съществува, в Библията няма дума за щастие. Пак там Оз цитира Ерих Хофер от „Истинският вярващ“: „За да запълни празния си, стерилен живот, човек или увисва на врата на другите, или се протяга към гърлата им“.

Перманентното ми писане преминава в елипси, а те избеляват, превръщат се в бяло писмо. Тогава изтръпвам, ръката ми се отпуска, светът почернява, тялото ме боли, болката пронизва душата ми, но резултатът е нулев. Нищо. Нищо. Нищо...

Казват, че тогава се изчерпваме. Свършваме. Депресия. Black ass. Suicide. Като Хем.

Но не. Докато пиша, докато дишам, усещам тръпката на хищник, подушил плячка. Тогава пиша и искам да преживявам, да усещам кръвта на живота. Искам да живея пълноценно, неморално. Тогава се възраждам. Първо чувствам лек гъдел, кожата ми се затопля, зачервява, възбуждам се. Вземам се в ръце. И нещата потръгват. Хоризонтът става видим, приближава се. Все пак, когато поемам към него, осъзнавам неговата безкрайност, своето нищожество. И така – безкрай.

* * *

Имал съм, всички са го имали, периоди, в които гладът и безсмисленото съществуване са замъглявали ума ми. За каква тайна, боже, може да става дума. Психотерапевтични текстове, курсове, семинари (Себепознание), тъпни. Фройд, Лакан, Коелю, Букай и тълпи празноглавци. Дан Браун, Елизабет Дженкинс, Ронда Бърн (книгата и филма „Тайната“), Карл Луелин Вешке и д-р Джо Слейт, Вадим Зеланд, Дейвид Фроли и Стефан Райчев Чакъров. Духовни учения, мистика и енигматика. Методи за промяна на реалността и ето такива заглавия: „Как да се справим със скуката и липсата на мотивация“, „Йога на смеха – връщане към детската жизнерадостност“, „Преодоляване на емоционалните травми от детството“, „Силата на целта и поемането на отговорност“, „Можем ли да привлечем късмета на своя страна?“, „Как да променим манталитета на жертва и да си възвърнем силата?“, „Обичта към себе и нашите избори“... Книги от типа на „Ти си промяната“ на Роси Вак [Вакъвчиева].

Имали сме периоди на хлътване по психоанализата. Не вярвахме, че тя се е институционализирала до степен на християнската традиция, докато не прочетохме Мишел Фуко и Жил Дельоз. А след това и критиката „отвътре“: Жак Лакан, Феликс Гатари, Люс Иригаре, Ерих Фром, феминистките критици на Фройд.

Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата „Упражнения по стил“ (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.

Така или иначе в крайна сметка Хемингуей влиза в болницата „Сейнт Мери“ към клиниката „Мейо“ в Рочестър, Минесота, което определено е грешка. Там е подложен на електроконвулсна терапия (през декември 1960 г. му правят между 11 и 15 електрошока; нека отбележим, че на подобна терапия са подлагани Лоуел, Антонен Арто, Силвия Плат...). През януари 1961 г. Хемингуей излиза от „Мейо“ и се връща със самолет в Кечъм, Айдахо. През февруари трябва да напише адрес до президента Кенеди от няколко изречения, което му отнема цяла седмица. Лойд Арнолд казва по повод трагедията: „Той не можеше да пише повече, той беше свършен“. През пролетта на 1961 г. влиза повторно в „Мейо“ и е подложен на още 10 електрошока. Два дни след завръщането си от втория престой в клиниката Хемингуей, на 2 юли, се самоубива с любимата си пушка. През същата година той си задава въпроса: „Какво го интересува един мъж?“ И отговаря: „Да работи добре. Да яде и пие с приятелите си. Да се наслаждава в леглото. Аз нямам нито едно от тези неща“.

* * *

Писането? „Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него.“ (Хемингуей) Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико, като „добле дичо“. А писането, ако профанизираме Хем, е „фасулска работа“: „Трябва ти само абсолютно вярно ухо, усета на панаирджийски фокусник, всеотдайността на религиозен фанатик, дебелоочието на крадец с взлом, никаква съвест, освен към писането, и готово“.

Понякога ми се струва, че съм изпуснал юздите на времето, че вървя след него, че не съм в него. Понякога – обратно, че твърде съм във времето; и почти никога – че съм го изпреварил...

Толкова много ми се пише, че изпомпвам вътрешната съпротива от многото четене... Това ме уморява и изсушава. Нужна ми е емоция, почивка, аванс... Търся... Животът е един непрекъснат ритъм и изпуснеш ли го, губиш. Изкуството е непрекъснато търсене на ритъма, да влезеш в него, да бъдеш тамада, да влезеш в многогласието му, да го дирижираш и същевременно да бъдеш уникален и разпознаваем...

В началото на 90-те говорех, че трябва да пишем като западняците – по-малко политика, по-малко психология, повече живот. Някои го разбираха криво. Не разбираха какво значи живот. Ами такъв, какъвто го пише Юнас Карлсон (1971) във „Вторият гол“ (изд. „Роборид“, С., 2012) – писане за дребния живот, за ежедневието, което е встрани от едрите неща, една заигравка с читателя, именно защото може би е актьор... Да не забравяме, че писателят е и актьор, а писането...

Писането е обсесия. Като пиенето, пушенето, комара, секса, дрогата. Понякога се взаимоизискват, понякога се допълват, но по-рядко отхвърлят. Последното се случва често, когато се разболееш. Тогава нямаш избор. Търсиш заместител, койтохте устройва. Или оставаш само на едното писане. Семпло, носталгично, мемоарно писане. Като нонфикшън.

* * *

Когато спечелим първата си награда от писане, се отключват комплексите...

За твореца сбъднатото желание е да изплува, да излезе пред публика, да успее, да получи признание и награда за труда си, понякога дългогодишен. Лъжат тези, които твърдят обратното. В повечето случаи обаче успехът действа като бумеранг. И немалко са онези, които после не могат да се свестят продължително, а други въобще да се изправят. Особено пагубен се оказва ранният и бърз успех при младите. Разбира се, че е нужен характер в тези случаи, но и известна доза късмет. Нямаш ли ги, сриваш се.

Всеки има своя възход и падение. („Връщането е най-трудната част на всяко изкачване“ – пише Карсън Маккалърс в „Сърцето е самотен ловец“.) Едни се пропиват след наградата (като начало изпиват на място паричния й еквивалент), други стават зли. Продължават да творят (да пишат книги, музика, да правят филми и т. н.), но оставят произведенията си недовършени. Повечето ги довършват, но започват да се повтарят, не надскачат успеха на първата си (заслужено наградена) творба. Или губят чувството за мярка. Или умират. Вариантите са много и различни. Трябва да се почива от славата. И да се пази достойнството. Нещо изключително трудно днес.

Все пак да не забравяме – писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.

Но ако пишем добре, физически и психически ни бива, а пък имаме късмет и характер, един ден успяваме. Пишем и мислим, че сме писатели, с цялата условност на усилието. С времето обаче ставаме все по-страхливи, по-внимателни. В едно интервю Георги Господинов казва: „Не, само страхът се увеличава. Най-лесно беше с първата ми книга С всяка следваща си казвах – мога ли да направя еди-какво си, да експериментирам в еди-коя си посока. Човек трябва да се чувства винаги на ръба на провала. Без това усещане писането няма смисъл. Затова непрекъснато сменям жанровете – стихосбирки, романи, разкази – сега и пиеса. Искам да съм винаги в началото“.

* * *

И все пак пиша, защото:

(Цитирам Орхан Памук): „[Пиша] защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите. Пиша, защото искам да чета книги като онези, които пиша...“

(Пак Памук):„Пиша, не за да разкажа една история, а да съчиня една история...“

Защото (отново по Памук): „... се гневя на вас, защото се гневя на всички. Пиша, защото обичам да седя по цял ден в една стая и да пиша. Пиша, защото мога да участвам в истинския живот единствено като го променям. Пиша, защото искам всички вие, целият свят, да знаете какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам мириса на хартия, писалка и мастило...“ И т. н. До финала: „Пиша, за да бъда щастлив“.

Какво ли значи това?

Може би универсалното: „вярата, че един ден нашите писания ще бъдат прочетени и разбрани, защото хората по цял свят си приличат“ (пак Памук, „Други цветове“, „Еднорог“, С., 2011).

А може би темата за тъгата и мъката, която при Памук е една от водещите в творчеството му. В романа си „Сняг“ (2006) турският нобелист описва едно общество отпреди десетки години (1992 г., Карс, близо до границата с Армения), което кой знае защо много тъжно ми напомня нашето днес. Там на изток, в забития турски прованс, хората са: нещастни, тъжни, бедни, заспиват трудно, искат единствено да умрат (осъзнавайки безсмислието на живота), гласуват като мазохисти за най-презряната партия и политиците непрестанно им обещава „надежда“, раждат деца, неразличаващи се едно от друго – безрадостни, безработни, безборбени, пияници; това са хора, които ги е срам от живота, който живеят. И, казва той, нужни са десетки години, за да се измъкнем от тази смазваща тъга и мъка.

* * *

Всички се ровим в спомените си, пишем за тях, правим ги литература. Литература! Те са важни. Но „това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях...“ – пише Орхан Памук (в „Други цветове“, „Еднорог“, С., 2011). И допълва: „Тези неща докосват мрака в мен“. Като преди това преодолеем чувството за провинциалност, отдалеченост от центъра на света (Париж, Лондон, Ню Йорк), което ни тормози, поставя под въпрос чувството ни за автентизъм; да не забравяме големите дилеми на човечеството – гладът, липсата на земя и дом... И националистическата пропаганда днес у нас, която ни изглежда параноична и смешна...

Оставам, въпреки всичко, което се ниже през и покрай мен, скептик и циничен моралист (като Чоран, Монтен, Бекет). Може би това е страхът от смъртта? („Който успее да победи страха, може да се смята за безсмъртен“, казва Чоран.)

* * *

Близка ми е хладността (cool) в писането, в изкуството, като някакъв вид отстранена обективност и безпристрастност. Донякъде както пишат Хемингуей, С. Бекет, Й. Бродски. При Бродски неговата барокова разточителност на думите сякаш говори за обратното. Това е привидно, защото хладността в писането е друго качество (не техника). „Той пише за своите герои, без да се съобразява с политическата коректност. Ако смята, че хомосексуализмът на Кавафис е определил отношенията на поета със света, той пише за това, без да се страхува от обобщения. Ако смята, че хомосексуализмът на [Уинстън Хю] Одън или пък фактът, че Дерек Уолкът е мулат, не са се отразили съществено върху поетическото им чувство, той споменава за това бегло или изобщо не го споменава“ (проф. Лев Лосев, „Йосиф Бродски. Опит за литературна биография“, „Рива“, С., 2009, с. 266).

Проф. Никола Георгиев казва по повод писменото слово като вид комуникационно средство, че днес то е обречено, като споменава Маршал Маклуън, който разделя комуникационните средства на „хладни“ (cool) и „топли“ (warm) и поставя писаното слово към „хладните“.

Или може би иронията? Като „последен стадий на разочарованието“ (Анатол Франс) или защото според В. Юго „свободата започва с ирония“? Или самоиронията?

Така или иначе, ако я сънуваш (според Съновника), ще губиш, усилията ти ще са неплодотворни...

Никога не съм сънувал иронията, но съм сломен.

* * *

„Еврейко моя...“ – ме дразнеше тя, като понякога (иронично, но и влюбено) повтаряше казани по-рано от мен думи.

Не беше еврейка, макар че отначало се впрегнах, внушавах си и намирах я някоя „семитска“ усмивка, я сраснала ушна мида, особен нос или изпъкнала „семитска“ очница. Но какво? Казах си, еврейка – еврейка, важен е сексът и всичко по-нататък, важна е любовта в крайна сметка. Ако човек, разбира се, има време да види какво се крие зад това в крайна сметка. Продължението...

А то е тривиално: дете, и всичко, което следва после – животът, смъртта.

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. – „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей, което като едно добле дичо, можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения... Или самотата в крайна сметка?

И все пак понякога човек рухва – смърт на близък, раздяла, нещастна любов... Не просто те пречупва, разкъртва те, разкъсва... Въртиш се из двойнствен свят интровертно, свършен си.

Или изпадаш в депресия, а причините дявол знае какви са – лична трагедия или резултат от начина на живот. Смяташ, че светът е абсурден. („Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света“, пише Камю.) Че някаква гилотина е надвиснала над теб. През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), което е пледоария срещу смъртното наказание. Началото му напомня много на „Хладнокръвно“ на Капоти – изтребено е семейство фермери, в единия случай малко преди Войната от 1914 г., в Алжир, а във втория през 1959 г. в Канзас. И въпросите: защо ставаме престъпници, убийци, защо убийците се пречупват, кое ги пречупва? Кое обърква живота на един човек? А на един автор? „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“, казва Труман Капоти.

Дори когато рухваш, животът и писането ти се профанизират, но ти не забелязваш. Мислиш за писане. Заглавия: А сега какво? (това, докато по TV епископът на силите, нападащи заетото от албигойците Безие, казва: „За по-сигурно да избием всичките. После Господ ще разпознае своите.“). Или четеш: „Евреите винаги твърдят взаимно изключващи се неща, те са лъжци по природа. Но ако публикувате обемист документ на много страници, хората няма да го прочетат на един дъх. Трябва да се стремим да предизвикваме поредни пристъпи на отвращение, а когато някой се възмути от някое твърдение, прочетено днес, на следващият ден няма да си спомня твърдението, възмутило го на предния ден.“ – еврейщини от У. Еко (в „Пражкото гробище“, „Бард“, С., 2012, с. 467). Мислиш в блогърска стилистика или в стилистиката на сайтовете за запознанства и контакти и тем подобни интернетщини, които имитират споделяне на самотата...

И докато пиша и мисля, пуша. Но не като в САЩ (респ. Европа и къде ли не). Еврейщини. Според Памук западняците не се плашат от дима или болестите, които носи пушенето ти, а избягват теб и цигарата ти, защото тя демонстрира, че идеш от място, което се характеризира с безволие, безкултурен и неподреден живот, че бягаш от миналото си, което звучи като кошмар за тях; те бягат от неуспеха...

Но не можеш да избягаш от себе си.

Рухваш.