А думите изгряват в своя хоризонт...

За поетичното творчество на Георги Константинов е писано много и възторжено, а борбата му по издаването и съхраняването на списание „Пламък“ буди откровено възхищение. За несъмнения му, доказан в десетилетията талант, съвременниците са еднодушни. „Той е дарен с ухо да чува внушения на първосъздателя, който и да е той, – споделя проф. Банко Банков – Да долавя честоти извън делничния ни понятиен диапазон, да ги споделя с нас, за да укроти амбиции и внуши спокойствие, да изтрие сълза, да роди усмивка, да ни примири с тревожещата ни безкрайност на време и пространство.“ Владимир Стоянов отбелязва: „В морето на времето поезията е преосмислена от него като „самоделна/та/ лодка“ на лирическия персонаж, която носи в себе си мировата историко-културна традиция и ценности – Гагарин, Пресли, Шолохов, Стайнбек, Чаплин – и заедно с тях е движена от „нови надежди към нови брегове“. Платната й са накъсани, защото тя отстоява себе си „между времената“. Тя е вечното временно, което ражда живота.“ Продрум Димов пък е категоричен, че „поетът постоянно более и страда, възмутен от безпрецедентната морална социално-икономическа разруха, довела до унизителното обедняване на народа ни, съсипия на държавата ни и нейното затъване на европейското социално-икономическо дъно.“ И т.н.

Сега пред нас е сборникът „Скалисто сърце – стихотворения“, изд. ХАЙНИ, 2025 г., споен от взаимно допълващите се, преливащи една в друга части „Жив – до доказване на противното“, „Отзивчива тишина“, „Крехка защита“, „Съм“. Кое ги обединява, допълвайки създаденото от автора досега в различни времена и житейски роли?

Без преувеличение твърдя че здравата, непоклатимата, хуманна основа за посланията му е неговата благословена със стоицизъм човечност. Неподвластна на дребните хорски щения, превръщащи безоката тълпа в самоизяждаща се плът. Английската поетеса Едит Ситуел възвестява, че поезия е обожествяване на реалността. Дело, само по себе си Сизифовски трудно, но Константинов се е обрекъл да прави именно това. Да извлича от тленната броня на понятието „личност“ огнената жарава на мисълта, дарена й още в далечното библейско ехо от Твореца. Именно тя е генезис за всяка наша постъпка в различните дати на отредения ни календар. Пак тя притваря страницата на историческото минало, покрило със забрава лицата на неизброими предци, за да ни постави пред изпитанията на настоящето. И с правото на безсмъртен прорицател да повдигне завесата пред взора ни за бъдещото време, в което трябва да прекрачим. Тези внушения, поднесени достъпно и разбираемо за читателите от различни възрасти, Георги Константинов, взижда в скалата на ценностите на ХХI век. Или още по-точно: трасира с тях моралния път за поколенията в неизбежния им житейски кръговрат. Едните, по-старите, тихо ще угаснат в лоното на вечността. Другите ще ги отминат, за да се преборят с предизвикателствата на ориста си, а какво носи тя за всеки от множеството, никой не знае. И всеки негов член, привидно подобен на ближния, е по своему различен. Един крие в душата си атавизма на далечното пещерно ехо. Друг – научния интелект на знанието, с което ще покори звездите. А трети кротко поглъща хлебните трохи в умиращия ден, преди да заспи безметежно на мрачната постеля. Да, това са все хора от общия социален и емоционален портрет на епохата, в която крачим редом с поета Георги Константинов. Запечатани по страниците сред алогизма на обществени промени в крехката битийност на естеството; там, където отмерва кратката си дълговечност и „скалистото сърце“ на автора:

Обективно –
да, животът е безкраен.
Субективно –
аз съм на Земята само миг.
Миг, във който трябва да узная
пътя си забързан
от детинство до старик.       
„Моят миг“

Както в създаденото досега, така и сега, в новата книга, отличителна черта на твореца е аналитичната му наблюдателност. Тя моделира съвременната личност като противоречив олтар на градивността и яростното отрицание; на радостта и тихата нега; на любовта и прилепчивата апатия... Но неизменно щастлив с първите зари на утринната зора и даровете на вселената. В пулса на която съществува и родният край с „Великденски орех“, „Гергьовски дъжд“, „Зимна гора“, „Вечерен праг“... с „Дошъл е съборът“, „Жилав характер“, „Най-искреното слънце“. И традиционният венец на дарителството от сърце – „Българските жестове“. Което никога няма да повехне, но за жалост е често забравяно национално достойнство от днешните „модерни“ литературни имена. Пак тук, в „Скалисто сърце“, Константинов не е подминал равнодушно и покрусата от нечия лична трагедия: „Сияна“. Вплетена върху мрачната паяжина на държавното равнодушие и административен хаос. Изповедна икона на толкова много загърбени от закона трагедии, само защото жертвите са „обикновени“. Анатемосани случайни съдби в мравуняка от човеци, потъващи неумолимо в блатото на апатията и еднообразието. Биологичното в същността им е взело връх над мисълта, сведена до почти ненужен придатък. Кой ще върне на пиедестала символа „човек, сътворен по образ и подобие да преобразява света? Кой, ако не поетът, ще разбие с жестока правдивост удобното безверие, че нещо може да се промени? Ще бръкне с груби длани в замрелите сърца, за да посее отново семената на вярата за нещо възвишено, достойно? Единствено поетът със своята изповед:

Пък аз, след своя път
и дълъг, и нелек,
дори и днес изричам
думи откровени...
Роден в средата
на отминал век,
наричам се: необходим поет
на днешното ни време.
„Самонаричане“

Ще оприлича поетичния сборник „Скалисто сърце“ със скрижали на философската мъдрост, ваяни в различно време: сред менящи се обществени промени, граждански каузи и нравствени формули. Но в целия този многопосочен спектър, както и сега, Георги Константинов остава верен на творческия си обет – да обича хората, света и живота. Върху това триединство лириката му е винаги актуална, пълнокръвна и неподвластна на мига. Извисена много над тематичния слугинаж, еднодневните политически лозунги и удобното нагаждачество. Хуманните устои, върху която авторът надгражда създаваното изпод перото му, се оказват непоклатими пред модернистични веяния, „полезен“ прагматизъм или стремежи за служебно израстване. В новата книга, неголяма по обем, място намират редица теми, вълнуващи човечеството от самото му зараждане: за живота и смъртта и каква е мисията ни на земята; за младостта и старостта. За любовта и самотата и кой е пътят, в края на който ще открием сами себе си като личности. А когато настъпи неизбежният финал, ще бъдем ли запомнени и с какво?

В стихотворението „Няма как“ Георги Константинов отбелязва:

И спомням си слова незабравими
на мъдрия Иван Радоев, мой земляк:
„Ако не можем да сме вечно живи,
не можем и да бъдем вечно мъртви –
няма как!“

Да, още много мисли могат да се изрекат за достойнствата на „Скалисто сърце“, но поезията не може да се преразказва – нейните достойнства изпъкват истински само когато бъде прочетена. Те пък от своя страна осигуряват на подслонилата ги книга, както и на автора й, дълговечност и безвремие. Затова горещо препоръчвам на всеки, който цени стойностната лирика, да разгърне страниците и на този нов, обагрен в интелектуалната си красота сборник. Уверявам читателите – има, има защо...

------------
Георги Константинов, „Скалисто сърце“, стихотворения, изд. „Хайни“, С., 2025.
------------