Очите на сърцето в стихосбирката „Азбука за слепи” от Надя Попова

Очите на сърцето в стихосбирката „Азбука за слепи” от Надя Попова
(издателство „Захарий Стоянов”, 2025 г.)

Има книги, които „грабват” читателя още с корицата си – със спецификата на избрания фонов цвят, със семантичните аспекти на заглавието и калиграфското му оформяне, с умелото съчетаване на емоционално-смисловите внушения на избраната репродукция на нечия картина, която с невидими нишки свързва в едно единно цяло всички детайли от лицевата част на изданието и не само интригува, но и по своему открехва завесата към същностното в съдържанието на цялата книга. Такава е и корицата на новата стихосбирка на Надя Попова „Азбука за слепи”. Използваната репродукция на картина от художничката Даниела Зекина, представяща жена, чиито очи са скрити под мрежеста лента от няколко клетки за птици (асоциация за зачеркване на видимия материален свят, който до момента е държал човека в своя „затвор”), а върху челото й (символ за интелект, мислене, разум, почит и авторитет) е поставено сякаш изпаднало по време на летежа на птиците перо (знак за освобождаване и придобиване на способност за ясновидство и пророчество), естествено се свързва със заглавието („Азбука за слепи”), калиграфски изписано върху знаци от брайловата азбука, за да обвърже мотива за слепотата със символиката на очите. В общочовешкото културно пространство представата за слепотата има амбивалентно значение – и като съпричастие към божественото, което активизира „очите” на душата и превръща човека в чудотворец и ясновидец, и като божие наказание, свързано с инициационните изпитания на твореца, при когото чрез затварянето на физическите му сетива за светлината се отваря вход към божествената светлина на вдъхновението. Образът на слепеца извиква представи за човек, който вижда „нещо друго” или възприема с „други очи” онова, което го обкръжава. Представата за очите винаги се е възприемала като културен феномен, който се свързва с различни значения – мъдрост, интуиция, божествено присъствие – поради което при различните народи получава и свои различни названия: окото на Ра (бога на Слънцето), окото на Хор (египетското око на истинското знание, всевиждащо око, притежаващо магическата сила да носи защита, здраве и дълголетие), третото око на Шива (символ на мъдростта, знак за духовно израстване на притежателя му, за способността му да трансформира негативната енергия в положителна и да унищожава злото), окото на Сърцето (на паметта и на възможността човекът да вижда отвъд материалното, да прониква в същността на нещата и да открива онова място, където, в резултат на божественото прозрение, се ражда Любовта). Именно Окото на Сърцето Надя Попова полага в основата на стихотворението, дало название на цялата й стихосбирка, жанрово определена от авторката си в подзаглавието й като „Любовна лирика”:

Азбука за слепи

В най-случайния ден на сезон непредвиден
някой смъкна ми маската, надалеч я запрати
и отново видях, че крила има изгрева,
че е камъкът бял, а пчелите мъхнати.
И четеше душата ми обезумяла
тази светла, отдавна забравена книга,
и не стигнала края, презряла началото,
в най-горещото пладне очите си вдигнах.
...
Любовта
за слепеца е спасителна азбука.
Мир на зрящия – нека минава край нея.

Знаем, че любовта е движещата сила на битието и когато е истинска, тя притежава способността да преодолява противоречията и противопоставянията между човешките индивиди, като обединява в едно техните противодействащи сили. Любовта е онтологичен източник на прогрес и духовно обогатяване на личността в хода на щедрото й себеотдаване на другия, тя тласка човека към действия, на които до момента не е бил способен, избистря мисълта му, кара го да види и света, и себе си по нов, неподозиран до този момент начин, като сваля от живота онези „маски”, които са му пречили да се себеосъществи пълноценно ( „отново видях, че крила има изгревът, / че е камъкът бял, а пчелите мъхнати”), възвръща му загубената способност „да чете” светлата, „отдавна забравена книга на битието”. Тя е онова чудо на живота, което придава сила на влюбения дори тогава, когато земният човешки път вече приближава края си – „макар и отдадена вече на заника – / не мисли, че от днес само в мрак ще живея”.

Книгата съдържа 70 стихотворения, разделени хронологически според времето на създаването им: „1981 – 2019, Стихотворения” и „Късни стихове, невлизали в книги” (2022 – 2025), като от втората част са отделени със собствен паратекст 9 творби, чийто цикъл носи заглавието „Студени отражения”. Числото 70 в световните култури и религии носи внушения за зрялост и овладян житейски опит, свързва се с идеята за полагане на ново начало, извеждащо човека на една по-висша пространствено-времева плоскост, тъй като той вече е приключил периода на еволюцията. Сборът от 4 (женското начало) плюс 3 (мъжкото начало) превръща седмицата в знак за цялостност. В библейския текст числото 70 е знак за универсалност, а една от библейските легенди разказва, че първоначално Бог е създал човека като андрогин (в еднаква степен притежаващ мъжки и женски способности), но в гнева си след грехопадението му го разсякъл на две и го проклел двете му половини цял живот да се търсят, но никога да не могат да възстановят началното си единство. В приказките и легендите седмицата се обвързва с идеята за седемте състояния на материята, със седемте степени на съзнанието и седемте етапа на еволюцията, след които човекът придобива способността да разбира езика на птиците. Неслучайно и лирическата героиня на Надя Попова, неочаквано дори за себе си, като след някаква стогодишна самота, изведнъж, без „нещо видимо да се случи”, вече може да бъде „по-добра към околните”, да е благодарна на „въздуха” и „снизходителна – към един мъж”. Очите на сърцето й се отварят и тя проумява, че дори и в ада има черква, става „наемателка на въздушни кули”, внезапно коленичи в храма, „смирено пред чуждата радост”, и се чувства щастлива, че Той ще й бъде гост („Азбука за слепи”, „Сто години самота”, „Гротеска 1”, „Неизбежно”):

Той какъв ми е?
Брат, сътрапезник, любим?
Мисълта съживи, хоризонта извая.
Друго нямам какво пред съда да призная.
(Щом за мене е огън – за вас ще е дим.)
...
„Неизбежно”

В любовната лирика на Надя Попова няма огнени страсти и възпламеняваща еротика, за нейната лирическа героиня любовта дълбок кладенец с освежаваща жива вода, знак за зрялост на духа. Затова в онова свое „Писмо до непоискване” (едно великолепно и необичайно съчетание на поезия и есеистика от висока класа!) тя изповядва трепетите на сърцето си: „Сега ще ти призная: аз не мога да бъда като онова осенено с доверието ти същество... Защото живота ми винаги ще озаряват нечии пророчески очи, наподобяващи всевиждащите очи на Буда върху индуистки храм. И по правило – не искат и не обещават те, защото може би предусещат непосилната цена на подобна зависимост...(...) Винаги съм се стремяла към невъзможната любов... Съдбата често изглежда немилосърдна, а всъщност е мъдра... В тази прастара игра жестовете са без значение. Понякога дори и репликите. Важен е, както при азбуката за слепи, рефренът, способността да осезаваш с върховете на пръстите си или върховете на нервите, да не губиш вътрешното си зрение.” За Надя Попова любовта е невидим пилигрим, който пътува между световете на съкровените желания, лута се между надеждите и отчаянията, жадува за съпричастност и страда, но продължава да търси онази сродна душа, с която могат с концентрираната си духовна енергия да сътворят енигмата на едно чудо, което трайно да освещава мислите, думите и жестовете, за да ги превърне в двигател на живота. Тя е един вид докосване до Демиурга и неговото душевно състояние в момента на сътворението на светлината и сянката, на Земята и Небето, на мъжа и жената... И точно затова е невъзможно да бъде обяснена:

Тя е мирис на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва сам,
че някой някъде го чака;
тя е гласен звук и главна буква,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън наяве –
зрящ те прави и те ослепява;
като сомнамбул те води,
в длан сърцето мачка,
запокитва те – като дете играчка;
въжен мост прехвърля над въртопа
все заради теб –
изпаднала от петолинието нота...
...
„Друго изречение за любовта”

Според учените любовта не е трайно емоционално-психологическо състояние и продължава от една до три години. Дори и да е взаимно и еднакво по сила на привличане и у двамата. В някакъв момент, дори по неизвестни причини, идват неудовлетвореността, разочарованията, разделите и болката. И Надя Попова, като всеки от нас, преминава през „кръговрата на всички сезони” на чувството, и тя е прониквала многократно ту в тъмните им пещери, в които като слепец се лута, за да открие изхода с тунела към светлината, ту доверчиво се е оставяла на слънцето на нечий галещ с лъчите си поглед, на нечия нежна длан или топли устни, които създават илюзията за щастие, за дом и закрила. Изстрадвайки до последния миг тези свои сезони със светлини и сенки, тя достига до важни философски обобщения за човешката екзистенция, които отварят сетивата и на читателя за тайните на живота: „Егоистичният копнеж за щастие / се плаща винаги с клеймо по пръстите.” („Предупреждение”); „Превръщаме живота си в афиш, / а после плачем, че са ни разчели.” („Желание”); „Общ корен имат думите Любов и Любопитство, / но сблъскат ли се – всичко се взривява.”(„Писмо до непоискване”)...и т. н., за да стигне до признанието:

* * *

Недей изважда върху устните си
своето сърце.
Едит Сьодергран

Как се случи – не знам.
Мен, предишната, вече ме няма.
Като гущер сърцето се стрелна,
убягна ми то.
Кой, кога и какво ми отне?
Не усещах измама.
Сякаш в тъмното някой
навлече ми чуждо палто.
...
С теб, любов, прекосих
всички кръгове в ада и рая.
Тук ще зъзне духът ми –
покъртен, но непроменен.
Атлантида потъна,
а още не вярвам в смъртта й.
И пера на отлитнали птици
се ронят над мен.

Втората част от новата стихосбирка на Надя Попова представя поезия, която влиза в нейна книга за първи път именно тук – в „Азбука за слепи”. Текстовете в нея са белязани от една огромна загуба, от житейски смерч с опустошителна сила: „С него бяхме една душа в две тела. Дали в някой предишен живот не е бил единственият, който ми е предопределен? Когато се появи на този свят – изоставена върху леглото на колелца в коридора на родилния дом – плаках неудържимо. И не от радост, нито за да освободя натрупания стрес. След години, докато двамата с него минавахме през кръговете на ада, осъзнах защо. Тази любов-страдание е моята пожизнена стигма.” Всъщност това, което се случва, Надя Попова наистина предчувства отдавна и с изтръпнала от тревоги душа очаква, отразявайки го в социално белязаната си поезия в предходните си книги:

Кой дамгоса с такова жестоко статукво
бившите ни деца послушни?
Те ли не пяха за зайчето бяло
и за шейната с подаръци коледни?
Днес се разхождат – душа без тяло –
с празни джобове, с отвъдни погледи...
„Краен квартал 3”

Във времето, в което сме орисани да живеем с децата си, всекидневно се усещат дебнещите стъпки на смъртта, която като ненаситен звяр търси в мрака „души отчаяни / да им пречупи гръбнака”, тя „удря в гръб” синовете ни, хищно трака с челюсти и им заповядва: „Влизай в капана!” И най-страшното – тя подбира прецизно жертвите си, като „великодушно” отминава духовно ограничените, материално мислещите, онези, които хитроумно лавират покрай сергиите в пазара на времето, за да открие умните, интелигентните, безсребърниците, вярващите в Шекспировата визия за човека
като квинтесенция на природата:

Ти бе роден за ангел,
но крилата ти тежаха
и затова понякога се влачеха в калта.
С душа дошла Бог знае откъде –
и ураган, и стряха.
Подвластен и на присмеха, и на скръбта.

Дете ведно с мъдрец. Но никога еднакъв.
Уж лекомислено коси развял,
бе луд по Оруел, по Маркес и Булгаков.
По анархизма, слят с античен идеал.

Шегуваше се с хороскопите „за Нея” и „за Него”,
докато твоята звезда в летеж безок
е падала... Мой сине, мое алтер его,
защо ме изостави в този свят жесток?
...
„Безутешно”
В памет на сина ми Александър

След такава огромна екзистенциална загуба (знам го по себе си!) животът става различен, онова, което е било, сякаш никога не е съществувало, крачим през света с откраднати ключове за къщата на живота и отвсякъде към нас приижда „мирисът на предателство”. Задушава ни болката, че градът, с неговите улици, с „разрушените си чешмички” и с „аромат на липи, люляк и теменуги”, сега е превзет от други. И като „сянка на себе си” в изпепеления си живот, с блуждаещи в някакъв друг свят очи си мислим, че Те ни гледат от някое „бяло облаче” и ни насочват мислите и ръцете към безпризорното коте – да го нахраним, към ръката на просяка – да му дадем надежда, към слънчогледа, разцъфнал във вазата, сякаш с него Те са изгрели в „призрачните ни стаи”, в които тишината ни дави. И, като медици в сферата на холистичната медицина, сред присмеха на гаргите от клона, сами си предписваме единствено възможното лекарство – рефренът небесен, който ни носи утеха: „Има време за всяко нещо и определено време за всяко намерение под небето: време за раждане и време за умиране; време за насаждане и време за изкореняване на насаденото; време за убиване и време за изцеляване; време за събаряне и време за градене; време за плачене и време за смеене; време за жалене и време за танцуване; време за хвърляне на камъни и време за събиране на камъни; време за прегръщане и време за въздържане от прегръщане; време за търсене и време за изгубване; време за пазене и време за изхвърляне; време за късане и време за шиене; време за мълчане и време за говорене; време за обичане и време за мразене; време за война и време за мир.” (Еклисиаст 3: 1-8) И чакаме своето време...

В послеслова на „Азбука за слепи” редакторът й Иван Гранитски отбелязва: „Лириката на Надя Попова е белязана от многопластови библейски, исторически и културни асоциации, скрити цитати или смислови позовавания на мотиви и идеи от световната поезия.(...) Тя отразява драмата на всекидневието, което убива светлите поетични пориви. С това се обяснява и силната тяга и сантимент към образа на малкия човек, човекът в ъгъла, несретника, клетника като емблематичен герой на нашето време. Поетичното мислене на Надя Попова е във висшия смисъл на думата антиномично – съзнанието й е разкъсвано в дилемите добро – зло, светлина – здрач, възвишено и серафически извисено – адово и инфернално. Авторката познава тъмните бездни на болката, но в същото време и светлите пориви на екстаза, любовното томление и неудържимия възторг.”

------------
Надя Попова, „Азбука за слепи“, поезия, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2025.
------------