Смъртта и безсмъртието в “Геометрия на тялото” от Иван Странджев

Смъртта и безсмъртието в „Геометрия на тялото” от Иван Странджев
(изд. „Захарий Стоянов”, 2025 г.)

Сакралната геометрия за хармоничния баланс в строежа и порядъка на Вселената е много стара наука и води началото си още от времето на древните маи, египтяни, индуси и китайци. Тя представя начина, по който тяло, ум и дух се свързват и си взаимодействат с космическите принципи и закони. Счита се, че определени геометрични конструкции са носители на силна енергия, която влияе на човешката психика, активизира емоционалността му и води към духовно пробуждане. Сакралната геометрия (с цветето на живота – балансирана мрежа от кръгове, символизираща създаването на Вселената; със златното сечение на Фибоначи и математическата пропорция 1,618; с метатроновия куб, съдържащ основните геометрични фигури, от които се състои материалният свят) е универсалният език на Вселената, който свързва енергията и съзнанието. За основоположника на френската антропология и социология Марсел Мос (1872 – 1950) тялото е един от основните феномени на човешката култура, най-естественият инструмент в културната дейност, като поведението му е определено като поведение на исторически подвижен и преходен обект („Дарът: форма и основание за обмена в архаичните общества, Въвед. Клод Леви-Строс”, Сф., КХ, 2001 г.). А според американския писател, антрополог и социолог Карлос Кастанеда (1925 – 1998) „Няма нужда да виждаш смъртта си. Достатъчно е да чувстваш присъствието си край себе си.” („Пътуване към Икстлан”, изд. „Народна култура”, 1984 г.). Новата стихосбирка на Иван Странджев „Геометрия на тялото” материализира в слово именно това „усещане”, защото всички текстове в нея (от първия – „Дървото”, до последния – „Подреждане на времето”) представят пътуването на лирическия му говорител към лоното на смъртта:

Подреждане на времето

Думите подреждат времето.
И нас подреждат...
Преместват ни напред,
защото има край
и всичко
започва отначало,
от някъде, където не е същото.
Да изтриеш думите е невъзможно.
Дори да има кривини по тях,
те не променят с нищо
медения вкус на лятото и мириса на сняг,
познатата омраза и непознатата любов,
близкото до мен и далечното от мен,
смъртта...

И си мисля:
защо ли времето върви направо,
а пътят на часовника е в кръг.

Стихосбирката на Иван Странджев съдържа 60 стихотворения, които не са обемни, но пък в тях е включена богата и многоспектърна система от символи, които разширяват значенията на думите и внасят допълнителен, философски смисъл. Дори използването на числото 6 в броя на стихотворенията, носи своите внушения – то се свързва с противопоставянето между Твореца и творбата, знак е за посредничество между принципа и проявата му, в Откровението на Йоан е числото на греха, а за маите е метафора за деня на смъртта. Тази амбивалентна специфика в символиката на числото 6 е налице още във взаимовръзката и взаимооттласкването на първите две стихотворения – „Дървото” и „Глас”. Знаем, че дървото е символ на живота в процеса на неговото постоянно развитие, знак за вертикалата Земя – Небе и оттам – на космическата цикличност в еволюцията смърт – прераждане. То осъществява връзката между трите равнища на космоса (подземно – корени, земно – ствол и небесно – клони и корона, устремена към небесната светлина), но и противопоставянето им – в корените на дървото пълзят влечуги, докато птиците свиват гнезда в клоните му, за да свържат в едно цяло хтоничния и небесния свят. В някакъв момент обаче символиката му може внезапно да се завърти в обратната посока и да се превърне в дърво на смъртта. В стихотворението на Иван Странджев то също е заредено с противоречия – дървото може „да е на хълма” (знак за сътворение в първичните води на хаоса), но може и „да не е на хълма”, защото то познава както „нотите на птиците”, така и „на катериците трептенето от страх”, то разлиства спомени напролет, ала под него „златото на есента” прави лирическия говорител „беден”. На този фон, веднага в следващото стихотворение, е въведен образът на пътя:

Човек минава през реката
и пътеката върви след него.
Така четлив и строен е човекът,
защото знае накъде е тръгнал.

Човекът е единственото живо същество на планетата, което още от момента на своето раждане знае, че ще умре. Повторението на стиха „пътеката върви след него” във финала носи асоциации за приближаване към края, защото пътят не е „пред”, а „след” човека – пред него е само реката на живота и той се е устремил към нея и отвъдния й бряг. Подобни асоциации будят и следващите стихотворения („Път”, „Светлина от светулка”), в които използваното минало свършено време на многократно повторения глагол „срещах” („срещах хора...”, „писачи анонимни срещах...”, „красиви като цвете хора срещах...”) се съчетава с условното наклонение на следващите поетични фрази („ако очите ми...нозете ми...”, „ако погледът ми...”) и създават усещане за несигурността на евентуалното бъдеще в триадата път – посока – време, за да наложи тезата, че „всичко свършва”, макар и „не сега, а някога”. Между това „сега” и „някога”, когато вече няма да го има, стои онази „къща” на лирическия говорител, която „прилича на клетка за птици / с утешителни прозорци /и врати, през които влизат залези”. В закъснелите срещи постепенно ще пресъхва „изворът на спомените”, защото думите им ще са „станали на пепел”, а животът ще е просто „кръв”, разлята върху „сцена от измислици”. Съзнанието за това съдържание на междинното време ражда неистовия въпрос на лирическия говорител:

* * *

Докато съм жив, ще чакам
мечтата ми да се превърне в птица.

Наистина ли ще съм жив,
докато чакам?

Стихотворенията в новата стихосбирка на Иван Странджев не са разделени на цикли, така както животът не може да бъде „насечен” на парчета, защото, независимо от неговото съдържание, той си остава живот до терминалната точка на смъртта. Постепенно между „сега” и „някога” времето се стопява и превръща къщата на живота в къща на тялото, защото и то остарява като гората, в която не се чуват даже „ударите на секачите”, а дърветата приличат на „победена армия” и само „бинтове от облаци / превързват клоните на победените дървета”. Падат пожълтели листа и единствено със сърцето си разбираш, че „пътят до смъртта / е красив и прилича на полет”. Такъв красив полет е и любовта, която води до къщата на тялото на любимата, където „крилото на косите”, „близостта на устните” и „вятърът на жеста” преливат огън върху „хълмовете на гърдите”, докато „душата светла излита през комина...” Оказва се обаче, че и тази „къща на тялото” е като всяка друга къща: „от пръст е и в пръст ще се превърне”:

Жега

Жената срещу мен прилича на море –
безкрайна, мургава,
със люспички кафяви от пясък по лицето.

Бих искал да се гмурна в нея,
да стигна тъмната й тайна,
да срещна хищната й същност,
да гледам как от въздуха в гърдите ми
се нижат бели топчета – гердан за нея,
как времето ми свършва във дълбочината
на измамна сладост,
и няма никакво очакване...

Морето срещу мен прилича на жена,
готова да ми подари красива смърт.

Смъртта е неизменна част от живота и затова е трудно да приемем истината, че тя не може да се победи, защото се приближава към нас постепенно и неусетно. Един ден осъзнаваме, че къщата на детството е толкова далече от нас, че прилича на „измислена”; че онази нощ, в която сме повярвали, че „животът може да е по-добър”, сега ни носи горчивината на съзнанието, че „онзи миг” в нея само „прилича на любов”; и вече сме разбрали с цялата си същност, че „самотата не може да е малко или много, / както птиците не се измерват със небето, / пустините – със вечността на пясъка”; че не можем да свирим на пиано, ако „всички клавиши са бели”, защото „без черните музика няма”. Това постепенно отварянето на сетивата ни за тези истини ни подготвя да усетим върху кожата си докосването на смъртта... И оттук нататък, до срещата си с нея, животът се превръща в условно наклонение: „бих искал да усетя...”, „бих могъл да крещя...”, „бих могъл да разхвърлям...”, „ако си стиснем ръцете...”, „ако тя беше тук...”, „можеше да не се занимавам с тази история...” („Жега”, „Дом”, „Пустиня”, „Завръщане на зимата”, „Очакване”, „После”, „Довиждане, август”). И разбираш, че това не е само твоя съдба, а на всички човеци, родени от жена на земята. Според изследванията на психолозите, преди да се раздели с живота, всеки човек преминава през определени етапи на приближаването към смъртта – постепенно отдръпване от шума в света на другите, самовглъбяване в анализ на собствения си живот, на своите мисли и чувства, преследва го едно постоянно усещане как животът сякаш изтича между пръстите му като пясък, а той не може и като че ли не иска да направи нищо, за да го върне обратно:

Животът си отива

Потокът се търкаля в падината –
животът си отива.
Към дъното на равнината слиза –
животът си отива.
Зората хвърля мократа си риза –
животът си отива.
Какво да кажа? – вече казва есента –
животът си отива.
Денят пътува с кон от нощ по-черен –
животът си отива.
Душата ми лети като небесна птичка –
животът си отива.
Къде ще кацне?

Животът си отива.

В сакралната геометрия на тялото различните фигури имат различни символични значения: кръгът е метафора за цялост и безкрайност, квадратът – за стабилност и подреденост, триъгълникът – за хармоничната връзка между тялото, ума и духа... Всичко в света е енергия, която постоянно се променя и трансформира от един вид в друг във възходящата спирала на битието, като краят на единия цикъл поставя началото на другия. Кръстът също е част от сакралната геометрия – той съчетава линейното време, в което живеем, с вертикалното, свързващо Земята и Небето. Почти всички стихотворения в новата книга на Иван Странджев „Геометрия на тялото” са обвързани с представата за смъртта като край на живота. Във финалното стихотворение обаче („Подреждане на времето”) поетът съчетава линейното време (минало, настояще и бъдеще) с кръга: „И си мисля: / времето върви направо, / а пътят на часовника е в кръг.” От линейна гледна точка душата израства и еволюира като индивидуална душа, която премахва всички илюзии за отделеност между себе си и истинската вселенска реалност (тялото, умът и личността ни израстват от дете до възрастен, след което умираме). Друг е обаче пътят на часовника – той е символ на прозорец към душата, отражение на личността във времето, а стрелките му описват кръг – важна фигура в сакралната геометрия, която е знак за цялостност и завършеност, за инициация, за утроба и безначалност, като в този си смисъл се превръща в метафоричен образ на вечността на Вселената, защото всичко тръгва от нея и се връща в нея. Затова образът на смъртта тук вече е „извезан” върху фона на новото начало – някъде в друго измерение на битието:

Думите подреждат времето.
И нас подреждат...
Преместват ни напред,
защото има край
и всичко
започва отначало,
но някъде, където не е същото.

Иван Странджев е не толкова експресивен, колкото мисловен тип поет, който изследва и отразява чрез словото си човека и човешкото в пряка връзка с екзистенциалното, философското осмисляне на проблема за съществуването, като превръща поезията си в дълбоко познание за невидимото и неговите видими проявления. Създаденият от него поетичен свят поставя акцент върху познавателния стремеж на човека, въздейства върху разума на читателя и събужда у него желанието да се научи да тълкува духовните знаци по своя път, да поиска да навлезе в метафизичните и имагинерните пространства на битието, за да просветли пътищата на собствените си мълчания и тишини. Оказа се обаче, че още докато споделях с белия лист моите размисли върху подарената ми „С приятелски чувства!” стихосбирка от Иван, той е потеглил към Небето, за да провери, като истински изследовател, верността не само своето, но и на колегата си съименник поет и драматург Иван Радоев, откритие: „Щом не мога да бъда вечно жив, значи не мога да бъда и вечно мъртъв!” Светли и благодатни да са небесните му пътища!

------------
Иван Странджев, „Геометрия на тялото”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2025.
------------