Краят на пътя докосва началото...

Впечатляващо за изследователя е колко стойностно, мащабно и запомнящо се е развитието на българската литература в диаспората. По страниците си тя съвместява историческата памет и съвремието, духовни прозрения за бъдещето и гражданските ценности на днешния ден. Многопластовият тематичен спектър е поднесен през призмата на индивидуалното възприятие, съобразено и вплетено в гамата на обществения интелект. Който не търпи повторяемост и очаква нови химни в палитрата на словесното...

Поредната книга на Бойко Златев – „Стъпала към храма“ – съвместно издание на Staten Press и Българската библиотека „Николай Райнов“ в Едмънтън, Канада, 2025 г., вярно откликва на това очакване. Поетичният сборник, иначе малък по обем, надгражда създаваното от автора през годините, за което и по-рано бях писал: че то е безкраен водопад от жажда за опознаване света на духовното във всяко кътче на Вселената. „И като неин посланик да разнесе космическия разум по пътищата на незримото до всяка форма, достойна да го оцени. Да се стрелне в жаравата му и да интерпретира в собственото си движение напред. Синовно, в мисловна съпричастност и убеденост за божествената му същност. Авторът и днес олицетворява философска извисеност, глобална като полет на осенената с разум емоция. Поднесена пестеливо, но достъпно, за избрани духом съвременници. За всички адепти на доминантното неравенство между мисъл и биология. На Светлината над прашната реалност и на правото да пресечем планетните граници, за да изтлеем сред вечността...“

Тази специфична индивидуалност в поетиката на Бойко пулсира и в „Стъпала към храма“. Но кой и къде в съзнанието ни е храмът на мечтаното безвремие? Изтъкано от напрегната тишина и буреносно спокойствие сред кръговрата на безброй поколения? Защото все някога човек ще изпълзи от килията на личното си „аз”, за да се слее с тълпата от безброй човеци. И най-сетне, облекчено, да съзре над себе си свода на безкрайността. Където в тишината му птици чертаят в полет въпроса сами ли сме на света. А може би не? Дали някъде там праотците на земния живот не ни очакват? За да разтворят гостоприемни двери за вечно познание, духовен асонанс и пълно отрицание на биологичните вериги, към които сме приковани от първия си миг. И със страх молим старостта да не ни лишава от тях, разкъсвани в противоречивото единство между битието и смъртта. Някой някъде бе споменал, че смъртта е началото на ново раждане, но дали все пак е така?

Може би не съм напълно ясен,
но животът да не би да е?
Че към смърт е, съм съвсем съгласен,
но не знам дали е битие.

Просто прекосявам безразсъдно
блатото на странния си сън
и в съня мечтая за отвъдното –
нещото, което е отвън.

И отдавна вече под дъжда
не събирам истини назаем.
Просто съществувам в свобода –
в неизвестност-към-какво-не-зная.
„Битие-към-смърт“ (по Хайдегер)

И в новата книга на Бойко Златев, както в предишните му произведения, пътеводен фар към себепознанието, вътрешния мир и хармонията с околните и обществото, е Светлината. Поднесена през призмата на теистичната мъдрост и библейските скрижали, неподвластни на векове, исторически трусове, мимолетни прищевки на властници, или пред стихийната ярост на тълпите. Нравствените силуети на доброто и злото в поредните граждански структури са различни, но както и да се именуват, те остават статични в древния си първообраз. Пред иконата на справедливостта и осмисленото присъствие тук, на земята, благословени от Създателя – пантократор. Мотивът за съдбата е сякаш бързо менящ светлосенките си витраж в поетичните послания на Бойко Златев. Тя е кръстът, който носим в предпочетената от нас греховна същност по Via Dolorosa. Или пък – награда и тихо доволство от броеницата дни зад нас, обагрени с човечност. Осмислени в уж привидната, но така желана „монотонност“ на делата, трасиращи път към бъдещето и звездите. А може би всичко ще потъне в грохота на негативното противостояние? В което атавистичното и космическият разум ще премерят сили за доминантното право на съществуване между полюсните бездни „начало“ и „край“? В субстанцията на таланта си Бойко Златев използва мисълта като резец. С него дълбае прозрения към читателя. Изповядва принадлежност към вселенския разум в земни измерения. Определя съвременника преди всичко като дух, а едва после като биологична форма на еволюционни процеси. Видени, ала не и съзрени с духовен поглед. Затова превърнали се в застинал къс еретическа проповед. Лееща се от вехт амвон пред празна аудитория. Защото отсъства вярата. Какво е тя според поета? Може би среща на безкрайното време с човешката гмеж. Компромисно равновесие между тях е възможно само с посредничеството на Бог. Едновременно безплътен и... зрим. Чрез иконописен пантеон, смиряващ войнстващи атеисти с Истината: отричана, хулена и молена да се върне в дни на беди и изпитания. На пролята кръв, сближаваща Каин и Авел в предателството, смъртта, разкаянието и поуката. На вечно начало, където първородният грях е предварително простен. И на трънен венец, вплел в едно страдание, легенда и бъдеще

Отнеха ни утъпкания път?
Трънливата пътека ни зове.
С безветрие и жега ни душат?
Сами ще си направим ветрове
Заплашват ни, обричат ни на смърт?
Остава ни да станем богове
и да забравим тленната си плът.
Благословени да сте, врагове!
„Небалада за враговете“

Много са иносказателните теми, философски метафори и изповедни послания, привличащи мислещия читател в „Стъпала към храма“. В тях не са отминати и тихите размисли за любовта, за щастието и извоюваното право да съществуваш в мир със себе си. А също: да се взреш с наслада и в земните красоти, правещи тленната ни кръв във вените да бъде още по-гореща и задъхана. Така вечно неспокойната мисъл на твореца се оттласква от земните грапавини, за да докосне слънцето и пак да се завърне сред хаотичното множество, за да му дари лъчи, топлина, хармония и добрина:

И както кроткият пастир
със стадото си вечно броди,
Духът на Истина и Мир
зове немирните народи.

В дъха на светли богове
те извор имат в небесата.
А в градовете – брегове
от камък. Ние сме водата.
„Марица в Пловдив“

Не се съмнявам, че новият поетичен сборник на живеещият в Канада автор ще предизвика неподправен интерес, какъвто, впрочем, породиха и неговите предишни книги. Бойко Златев, изявен общественик и издател на електронното списание „Палитра“, е последователен анализатор на личното „аз“ в съвременника по свой собствен, модернистичен път. Поставяйки индивидуума в цивилизационния контекст на столетието. Взрян в собствената си енигматичност, подвластна на календара на годините, но с полет върху крилете на динамично променящата се мисъл. На интелекта, чрез който реинкарнацията на човечеството е с посока в бъдещото време, неподвластна на историческа повторяемост иначе, освен спираловидно нагоре с краен адрес в космическата безкрайност. Споделяйки тези редове, съзнателно правих отпратки в по-ранни текстове за Бойко. Защото философската му концептуалност не може да се дели върху хоризонта на минало и настояще, а само да се обогатява чрез собствените прозрения на автора. „Стъпала към храма“ е произведение, настолно за всеки търсещ и преоткриващ себе си читател. И в този ред на мисли – дар за нас, съвременниците, способни да оценят по достойнство истинското богатство на озарената словесност...

------------
Бойко Златев, „Стъпала към храма“, изд. Staten Press и Българска библиотека „Николай Райнов“ в Едмънтън, Канада, 2025.
------------